Насред хълма в самия край на гората, неясна фигура бе приклекнала в сянката на огромно тисово дърво.
Воинът, известен като Кан, наблюдаваше напрегнато и мълчаливо как отмъкваха Чеси нагоре по хълма и видя жената, която се появи на вратата на мелницата.
Тялото му бе стегнато, а очите му бяха част от гората — тъмни и неразгадаеми като нейните сенки. Защото предстоящото бе въпрос на чест.
Ако не успееше, щеше да умре бавно и мъчително.
И то от собствената си ръка.
46.
Андрю Лангфорд се обърна и огледа долината.
— Идеално място, нали? Мога да виждам всичко и всички оттук, далеч преди да са ме забелязали. А сега, мисля, че е време да дадем на брат ми възможност да разбере къде сме, не смяташ ли, Луиза?
Тя кимна и изчезна във вятърната мелница.
Без предупреждение Андрю блъсна вътре и Чеси. Миг след това огромните, бели криле на мелницата потрепериха и със скърцане оживяха, правейки първото мудно завъртане под напора на вятъра.
Съвсем скоро механизмът равномерно зажужа, а белите платна, огрени от слънцето, се издигаха ритмично. Чеси знаеше, че се виждат отдалеч.
А тъкмо това целеше похитителят.
— А сега — децата. Развържи ги, Луиза, за да могат да се приближат и поднесат своите поздравления.
Шумът от детски стъпки накара Чеси бързо да се обърне. Сърцето й се сви, когато видя двете бледи личица да се появяват от складовото помещение в задния край на вятърната мелница.
— Пусни ме, вещица такава! — Елспет бясно се дърпаше от ръката на Луиза, докато Джеръми изглеждаше изплашен, но не по-малко войнствен.
Около устата и през китките им си личаха червени резки.
Чеси усети как гневът се надига в нея, докато изтича и ги приюти в прегръдката си. Усети как Елспет конвулсивно се разтрепери, а после започна тихо и неутешимо да хлипа.
— Всичко е наред, любов моя. Не се тревожи.
Момиченцето вдигна личице — бледо и озадачено.
— Той… Той не е моят баща! Това е някакъв фокус, нали? Само някакъв номер?
Чеси я притисна още по-силно и я помилва по главичката.
— Разбира се, Елспет — прошепна тя. — А сега трябва да си храбра и да изпълняваш всичко, което ти кажат.
— Но аз не искам…
— Всичко — повтори натъртено Чеси. Тя погледна предизвикателното изражение на лицето на Джеръми и отново каза: — Всичко. Разбирате ли ме и двамата?
След напрегнато мълчание, което продължи известно време, децата кимнаха. Андрю се приближи.
— Трогателна сценка, няма що. А сега децата трябва да си починат. Защото скоро, според мен, ще имаме гости.
При тази вест ръцете на Джеръми се свиха в юмруци.
— Никога няма да успееш, чуваш ли? Никога!
Лицето на Андрю са свъси.
— Отведи ги, Луиза. Ще трябва да ги науча, че децата могат да присъстват, но не и да участват в разговора.
Докато Луиза ги набутваше обратно в съседното помещение, Андрю пристъпи към една прашна маса, близо до вратата.
— Ако не се лъжа, именно това търсеше из целия Лондон?
Отвори облицована със сатен кутия и извади инкрустиран със скъпоценни камъни правоъгълен предмет. Есмералди, рубини и диаманти проблеснаха на светлината, която се процеждаше през прозореца.
Освободи изработените от слонова кост закопчалки, а след това отвори на случайно избрана страница. Там двама любовници се смееха, наслаждавайки се един на друг, сред градина от божури. Безгрижно продължи да прелиства страниците, изрисувани с ярките цветове на скъпоценни камъни, по които любовници бяха застинали в чувствена наслада.
— Вдъхновяващо е, не смяташ ли, скъпа? — Хладни очи наблюдаваха лицето на Чеси. — Почти съжалявам, че не разполагам с повече време… — Прокара ръка по бузата й, по долната й устна. — Да… Мога да разбера защо брат ми е бил заинтригуван от теб. След като приключим тук, ще се посветим на тази книга, ти и аз. Тя предлага безброй забавления. — Отново същата студена усмивка. — Луиза може да потвърди.
Чеси преглътна, стараейки се да запази спокойствие.
— Как… Как я откри?
Тъмнорусите вежди се стрелнаха нагоре, подигравайки се на нейния опит да отвлече вниманието му.
— Все още хитруваш, така ли? Но няма значение. Почти никакво значение. И без това имаме на разположение известно време, преди да пристигнат гостите.
Усмихна се злобно, продължавайки да разлиства страниците.
— Впрочем Луиза има цяла колекция от такива книги. Тази бе собственост на доста преситен италиански благородник, който току-що я бе закупил от още по-преситен принц на Манчу. Доколкото си спомням, Луиза влизаше в цената и в двата случая. — Тънките устни се извиха нагоре. — Тя наистина е доста ненаситна. А Тони е единственият мъж, който я е отблъснал. — Той се изхили. — Но е добре да внимава. Луиза твърдо е решила да си отмъсти заради оскърблението. Но докъде бяхме стигнали? А, да. Тя вече е голям специалист по тази книга. За да се сдобие с нея, е трябвало да участва в забавленията, изобразени на всяка страница. — Той изглади гънка върху дантеления си маншет. — Не че тази цена се е оказала за нея непосилна.