Сега не бе време за скръб или тъга. Отново бе намерила майка си — същата, която от толкова време смяташе за мъртва. А сега им предстояха дълги, щастливи години. Да забравят миналото и да ги изпълнят със смях и разбирателство.
Бяха се прегърнали, забравяйки гнева и угризенията. Бяха просто майка и дъщеря; две души доскоро разделени, а сега събрани заедно.
Един разтопен от щастие Джеймс Камърън ги бе прегърнал и двете, твърдейки че са най-красивите същества на Божията земя.
Като си спомни за този следобед, Чеси се усмихна загадъчно и погледна Тони.
— Приела съм го. Или поне така мисля. — И докато изричаше това, знаеше, че е истина. Защо да се поддават на горчивината, когато бъдещето бе пред тях, за да започнат отново? — Тя е прекрасна, нали? Майка ми — повтори Чеси бавно. — Имам късмета да я открия наново.
— Както и тя да те открие теб. И тя не е по-прекрасна от дъщеря си — заяви графът на Морлънд дрезгаво, избърсвайки сълзата от бузата й.
При това движение гънките на пеньоара на Чеси се отвориха още по-широко, очертавайки бялата й красота. Само широкият пояс блестеше върху тънката й талия.
— О, Щурче, сбърках. Ти не си толкова красива, колкото бе преди десет години. Ти си много по-красива. — След това устата му докосна сладко издигащата се гръд на същото място, където капката морска вода го бе тормозила преди десет години.
— Не… Тони, не бива! Не може. Това само ще доведе до…
— Тихо, жено! И без това съм зает да защитавам репутацията си. — Устните му се впиха в нейните — настойчиви, изпиващи, единствените устни на света.
— Т-Тони! Моля те…
Но плътно притиснала устни в неговите, тя се успокои. Той се усмихна, доволен от постигнатото.
— Хубаво. Много хубаво, мис Камърън. А сега, когато свършихме тази работа, можеш да ми дадеш проклетата си течност, за да приключим и с нея. — Той се облегна на възглавниците.
— Да приключим? — Чеси бе зяпнала от учудване. — Работа?
— Точно така. Подобно нещо няма да се повтори, докато нашият усърден свещеник не си свърши работата. Няма да посягам повече върху твоята репутация. — Известно време я наблюдава мрачно. — Най-вече сега, след като се убедих, че между теб и онзи младеж с каменното лице, с когото си учила в Шао Лин, всичко е напълно порядъчно.
Пръстите на Чеси се свиха върху колосаните чаршафи. С всяка измината секунда тя все повече се разгневяваше.
— Трябваше да се уверя, че няма нищо между вас двамата, защото иначе щях да предприема нещо драстично — обясни той.
— Драстично?
— Спрямо него. Онова огромно пещерно същество, което сякаш никога не се усмихва. — Тони се намръщи още повече. — Ако не смятаме теб.
— А, искаш да кажеш Кан?
— А, значи сме на малки имена, така ли?
Чеси дари Тони с утешителна усмивка.
— Всъщност се казва Жан-Люк Конър Макинон, но никой в Шао Лин не можеше да го произнесе, затова го сведохме до Кан. Като се има предвид, че е отчасти французин, отчасти шотландец и отчасти принц на Манчу, изглеждаше подходящо да придадем на името му китайско звучене. „Кан“. — Тя демонстрира: „Ка-а-а-н“. Виждаш ли?
Лицето на Тони бе изключително мрачно.
— Мисля, че да. Жалко, че не мога да го ритна по задника. При тези обстоятелства, като се има предвид как се притече на помощ на теб и децата…
— О, Тони, ти ревнуваш! — Чеси се засмя от удоволствие.
— Аз? Да ревнувам? — Една тъмно руса вежда се стрелна нагоре. — Не говори смехории.
— Но ти ревнуваш, измамнико!
— Глупости — подметна Морлънд небрежно.
— Ревнуваш. Ревнуваш. — Чеси пляскаше с ръце от удоволствие.
— Е, може би съвсем мъничко. — Графът се намръщи. — В крайна сметка ти и този тип сте прекарвали ден след ден, седмица след седмица заедно на тренировки.
Чеси му се усмихна дяволито.
— Месец след месец.
Преди да се усети, се озова на гърба си, с ръце хванати плътно над главата й. Очите на Тони блестяха.
— Виждам, че ти харесва да водиш живот, пълен с опасности.
— Много опасен за предпочитане, милорд. — Езикът й се плъзна многозначително по плътната долна устна. — Но какво стана с твоето обещание? — понита тя невинно. — Помня много добре, че каза, че няма да има повече такива неща. Не преди да се оженим.
Гъстите мигли отново се сведоха надолу и скриха очите на Чеси.
— Или може би сте променили решението си, милорд?
Лицето й бе самата невинност, което странно контрастираше с действията й — тя лежеше полугола под него. А усмивката й можеше да стопи декемврийски сняг.
Графът раздразнено промърмори нещо под носа си.
— Какво каза, скъпи мой?