— О-о-о-о… Боже…
— Тони, попитах те дали…
Морлънд се опита да запази трезв разсъдъка си и… едвам успя.
— Дали е хубаво? О, небеса. Хубаво въобще не е думата за това, което усещам. Кожата ти, мирисът ти… Да, да май ще трябва да се оставям да ме раняват по-често.
Дяволито усмихната, Чеси пресилено въздъхна.
— Е, няма защо да ми благодариш, така да знаеш. В крайна сметка ние жените сме за това. Да спасяваме мъжете, когато съвсем си изгубят ума.
Очите на Тони й обещаваха унищожително чувствено отмъщение заради този коментар. След това дъхът му секна, докато Чеси се намести с болезнена сладост към страхотно набъбналата му мъжественост.
— За Бога, сега вече знам, че умирам.
Но Чеси не му обърна внимание. Поне не се бе опитал да се бори срещу пресметнатото й съблазняване. А и имаше толкова много неща, които тепърва трябваше да учи…
— Упорита… — Трепет премина през него, докато тя го поглъщаше изцяло. — Да, това е единственото… О-о-о… Определение за теб, Щурче.
— Благодаря ви много, милорд. — Очите на Чеси блестяха, докато го усещаше да се намества — дълбоко, уверено и силно — вътре в нея. — Да го чуя от някой, упорит като вас, е изключителен комплимент.
Без предупреждение пръстите му се раздвижиха.
Очите й се разшириха.
— Да, любов моя. Нека чуя звуците на твоята наслада. Вземи ме навътре. Вземи ме завинаги.
— О, Тони… О, да… Аз…
И тогава започна първото потреперване. Тя здраво се притискаше към него, силно екзалтирана. А после откри, че въобще не се нуждае от никакви думи.
Епилог
НА ИЗТОК И… ЗАВИНАГИ
— Наистина е изумително, нали? — Херцогинята на Кранфорд наблюдаваше тълпите от гости по обширните зелени морави на Севъноукс. — Понякога се чудя дали познавам и половината от тези хора.
— Разбира се, че ги познавате. — Жената с горда осанка и изумително сини очи, която стоеше до херцогинята, обърна глава към нея и се усмихна. — Освен това какво значение има? Те са тези, които те познават, скъпа Амелия.
Сякаш да потвърди казаното, една смееща се двойка поздрави херцогинята, докато се придвижваше към отрупаните със закуски маси, разположени под опънат сенник на червени и бели райета.
Херцогинята изсумтя.
— През живота си не съм виждала онези двамата! Освен това мъжът носи ластичен корсет. Представяш ли си, скъпа Лизи? Оттук го чувам как поскърцва!
Мисис Джеймс Камърън потупа нежно ръката й.
— Е, скъпа, не всички сме дарени с такава елегантна фигура като твоята.
Херцогинята хвърли на усмихнатата си компаньонка кос поглед.
— Не съм забелязала съпругът ти да е недоволен от твоята фигура, скъпа. Между другото идеята Чеси да облече твоята сватбена рокля беше прекрасна. Изглеждаше чудесно в старинната дреха. Толкова различна от измишльотините, които жените носят напоследък.
— Да, в нея има романтика, нали? Цялата в атлаз и прекрасни дантели, с ръкави, обшити с дребни перли. Навремето сама измислих модела. — Погледът й се прехвърли към тълпата на моравата.
— Хм-м-м… Морлънд определено я намираше за красива. Ако питаш мен, този мъж едвам се сдържаше по време на церемонията. Същото, впрочем, важи и за твоя съпруг.
Очите на Лизи се засмяха.
— Така си беше. — Тя въздъхна. — Джеймс каза ли ти, че ще повторим нашия обет следващата седмица? Дори ме помоли да нося същата рокля. Той наистина е доста романтичен човек. — Тя отново въздъхна.
— А казах ли ти…
Херцогинята вдигна заповеднически ръка.
— Не, не си, и не желая да слушам. Нито думичка повече за твоя мъж.
Майката на Чеси едва я чу. Беше прекалено заета с това да търси с поглед забележителния си съпруг.
Когато най-после го откри сред множеството, изражението й видимо се промени. Очите й заблестяха, а бузите й пламнаха.
— Лизи Гранвил, ти се изчервяваш като ученичка!
Тази забележка предизвика още по-силна руменина по страните на мисис Камърън.
В този момент Джеймс Камърън се приближи с две кристални чаши в ръце. Първата предложи на херцогинята, която мърморейки я прие. Втората поднесе с галантен поклон на съпругата си.
— Опасявам се, че оттук нататък ще трябва да я наричате мисис Камърън, Ваша светлост. Отдавна мина времето, когато се казваше мис Гранвил.
Съпругата му се усмихваше, докато той леко докосна чашата й със своята, предлагайки мълчалив тост.
— Х-м! Само лунни лъчи и магическо настроение витае около вас двамата! Остава да ми кажете, че чакате и дете! — Очите на Джеймс Камърън стрелнаха херцогинята, но тя само вдигна крехката си ръка. — Не, не желая да слушам! По-скоро търся дъщеря ви. И онзи непрокопсаник — нейния съпруг.