Морлънд хвана блестящ кичур от гарвановочерната й коса и го поднесе към устните си.
— Хайде, хайде, скъпа! Може всичко да съм ти казвал, но никога не съм те наричал проста.
Чеси го погледна подозрително. В следващия миг те дочуха тих смях наблизо. Чеси извърна глава.
— Но това беше…
Секунда след това пред тях застанаха Джеймс Камърън и съпругата му.
Косата на Лизи бе разпиляна по раменете, а бузите й бяха зачервени. И това доста й отиваше.
— Чеси! — възкликна тя.
— Майко!
— Ние точно… Джеймс си мислеше, че…
Бащата на Чеси се засмя.
— Чеси знае точно какво съм мислил и има доста вярна представа за това какво сме правили, скъпа. Няма нужда да й се обяснява.
Руменината по бузите на жена му се сгъсти.
— Но…
— Най-вероятно е двамата с Тони да са дошли тук със същото намерение.
Графът на Морлънд се усмихна закачливо на стария си приятел.
— Надявахме се да бъдем сами. Но трябваше да се досетя, че предварително си се ориентирал за всички спокойни местенца наоколо.
— Предварителната подготовка винаги е много полезна, момчето ми. Предлагам ти да запомниш този съвет. — Джеймс погледна към съпругата си. — Е, скъпа, да се поразходим ли? И да ги оставим на спокойствие да бъдат неразумни?
Лизи бе възхитена от вида на Чеси, облечена в бухналата бяла рокля. Изведнъж сведе поглед. Джеймс забеляза как незабелязано избърсва една сълза.
Внимателно хвана брадичката й и вдигна лицето й.
— Никакви сълзи, скъпа. Не днес.
— Просто… съм толкова щастлива. — Тя взе кърпичката, която той й подаде, а след това се обърна към дъщеря си. — Знам… знам, че все още не можеш напълно да ми простиш и може би още ме мразиш… Не мога да ти се сърдя за това. Толкова пропилени години.
— Да те мразя? Напротив! Очарована съм от откритието, че имам майка след толкова много години. — Чеси сърдечно прегърна Лизи. — Освен това изглеждаш толкова млада, за да ми бъдеш майка. Не си ли съгласен, татко?
Джеймс Камърън прочисти гърлото си, предпочитайки да не споделя своето мнение по въпроса, преди той и съпругата му да се озоват на по-закътано място.
— Хайде, Лизи — нареди той троснато. — Да оставим тези деца на мира. И колкото по-рано приключим с нашите задължения към гостите, толкова по-бързо ще успеем да се измъкнем и да се усамотим.
— Джеймс… Какво ще си помислят Чеси и Тони?
— Какво ще си помислят ли? — Камърън се усмихна накриво. — Ами същото, което и ние, скъпа.
— Но те не могат!
— Нима? А според мен е по-добре да направят точно това. Иначе как ще се сдобия с внука, който копнея да друсам на коленете си? И да го науча на всичките си нови техники при разкопките?
Лизи вдигна брадичка възмутено.
— Джеймс Камърън, ти си без съмнение най-влудяващият, най-невъзпитаният мъж, когото някога съм имала нещастието да срещна. Ела с мен сега. Имам да ти казвам няколко думи и не желая Чеси да ме чуе.
Джеймс Камърън вдигна вежди.
— Само няколко думи ли, скъпи?
Жена му така го изгледа, че той покорно тръгна след нея, като я остави да го отведе към павилиона.
— Трябва да им покажем кой командва, Тони — подметна той през рамо.
— Разбира се! Нали ти правиш точно това в момента. — Морлънд се забавляваше неимоверно много от поражението, което неговият приятел претърпя току-що.
Съпругата му заби лакът в ребрата му.
— Докато още сме на тази тема, милорд, защо не ми покажете на мен! — Очите й блестяха подозрително. — Кой да командва, искам да кажа.
— О, никога не е имало и най-малкото съмнение, скъпа моя. Това си ти, разбира се. Още от онази нощ, когато ме хвърли във водите на Южнокитайското море, защото те обвиних, че имаш мършави крака.
— Мършави крака ли?! Никога в живота си не съм имала мършави крака! Е, може би за известно време, когато бях осемгодишна. Но… Чакай, ще ти докажа. — Тя вдигна високо полите си и разкри краката си до колената, обути в копринени чорапи и атлазени жартиери с цвят на праскова и украсени с розетки от перли. — Виждаш ли? — попита тя победоносно.
— Да, наистина — отвърна графът дрезгаво.
— Още ли твърдиш, че са мършави?
— Съвсем не, сърце мое. — Очите на Морлънд потъмняха. — О, Чеси. Това бе доста неразумно от твоя страна. Бях търпелив досега, но тъй като церемонията вече приключи, май няма да мога да…
Той не довърши. Жена му бе събрала полите си и се отправяше към центъра на лабиринта. Тя сякаш също не си бе губила времето, защото безпогрешно се движеше по правилния път.
— Върни се обратно!
Вятърът донесе до него звънкия й смях.