— Взимаш всичко, негоднико! — Метлата шумно цапардоса по крака единия работник. — Искаше да ме измамиш, така ли? — Помощникът му бе сполетян от същата участ. — Я да видим това как ще ти се хареса, животно такова!
Мъжът в черно отскочи, за да избегне удара. Бързо махна на мъжете да изнасят торбите на улицата.
— Не можеш да го направиш! Имаме сключена сделка! Върнете се обратно!
Търговецът в черно само се ухили.
— По дяволите, сделката! Не мога ли, момиче? И кажи на господарката си, че повече няма да види въглища — изрева той. — Нито един брикет, докато не уреди старата си сметка. Аз и’ам ра’ота да върша, тъй де!
Морлънд пристъпи напред и прегради пътя на двамата яки помощници. Бежовите му бричове и пурпурното му сако блестяха от чистота.
Търговецът онемя.
Направи опит да се шмугне покрай него, но здрава ръка сграбчи лакътя му.
— К’во става! Къ’в е проблемът?
— Защо ти не ми кажеш? — провлачено попита Морлънд. Гласът му бе спокоен и мек, но всеки, който се бе сражавал редом с него в Бадахос, знаеше, че този глас е предвестник на нещо страшно.
— Нищо, което дъ те засяга, гос’дарю. А с’а бъди любезен дъ мъ пуснеш, щото…
— Първо ми отговори, човече! Къде отнасяш тези въглища?
— В склада, разбира се. „Докарай една кола“, вика. „Ще платя утре“, вика. — Устата му се изкриви в нагла усмивка. — Е, тя не плаща, ама и аз няма да се оставя! Край на кредита! А ти пусни скапания ми ръкав.
— Това е номер двадесет и седем, нали?
— И още как! — озъби се търговецът.
— А поръчката ти за Джеймс Камърън ли е била?
— За мис Камърън — раздразнено го поправи дребното човече и се сгърчи, когато пръстите на Морлънд силно го стиснаха. — Но що такъв като твоя светлост ще… — Внезапно очите на търговеца се присвиха. — Аха, досещам се…
— Върни въглищата — тихо и свирепо заповяда Морлънд. — Изпрати ми сметката. Лорд Морлънд, „Хаф Мун Стрийт“, дванадесет.
И в същия миг една златна гвинея се озова в мръсния джоб на мъжа.
Търговецът мигом се закланя. С мазна усмивка той махна на хората си да върнат чувалите.
И тогава прислужницата отново атакува:
— Аха, вразумихте ли се! Трийсет лири, как не. За два нещастни чувала въглища? Че и скапани при това! Чиста пляка, мен ако питате! Да не ме вземате за някоя тъпачка?
Морлънд незабележимо кимна и търговецът заотстъпва към отворената порта.
— Не искахме дъ те обидим, мис. Просто грешка, нали разбираш. Радваме съ дъ служим. Не схванах к’во стана, разбираш ли? С господарката ти и тъй нататък.
Търговецът стрелна последен разбиращ поглед към графа, подбра хората си и изчезна в конюшнята, затръшвайки портата зад гърба си.
— От всички невъзпитани, важни тъпанари… — Изведнъж момичето се обърна. Метлата бавно се смъкна от рамото й. — А вас кой ви е молил да…
Внезапно онемя. Дъхът й секна.
Морлънд, свикнал с ефекта, който лицето му с изваяните черти и изумителните му лазурни очи предизвикваха у непознатите, само се усмихна.
След миг усмивката му стана лъчезарна.
Под торбестата рокля и елечето различи меките извивки на доста приятни женски форми.
Денят мигом започна да се прояснява.
Глезените й бяха добре оформени.
Шията — нежно извита.
А гърдите се очертаваха съблазнително закръглени и явно си заслужаваха да им се обърне по-специално внимание…
Докато той така внимателно я разглеждаше, иззад нея се дочу приглушен звук. Миг по-късно дръжката на метлата се заби в корема му. Преди да успее да реагира, Морлънд беше изтикан през портата в конюшнята.
— Ей, един момент. Дошъл съм да видя…
Думите му увиснаха във въздуха. Портата се тръшна под носа му и резето щракна.
Как успя да го направи тази проклета жена? Изглеждаше толкова мъничка, че едва ли би могла да откърши няколко розови пъпки, камо ли да мери сили с него.
Ала ето, той се озова тук, насред конюшнята, и зяпаше затворената и залостена порта.
И ядът му започна да набира сила. Та той само се опита да помогне. Даже спаси поръчката на господарката й.
Ама за какво се мисли тази слугиня? Той с все сила задумка по портата.
— Дошъл съм по работа при господаря на къщата, момиче, при Джеймс Камърън! Тичай и бързо му кажи, че лорд Морлънд е дошъл да го види!
Това ще я вразуми, помисли си самодоволно.
— Върви да лаеш пред чуждите порти, куче! Тук няма ни’къв Джеймс Камърън, тъй че си иди и не закачай почтения дом.
Морлънд се намръщи.
— Тогава кой…