Това изобщо не е Макао. И не е дори Азия. Тя е в Лондон, а баща й е пленник. И тя още не е открила книгата, която можеше да го спаси.
Чеси въздъхна и понечи да се размърда, но силни пръсти се впиха в талията й и я накараха да замре в прегръдката му. При всяка негова крачка тя усещаше силата на мускулестото му тяло.
— Казах да не шаваш. Почти стигнахме. — Синият поглед я прониза и озари мургавото му лице.
— Ще трябва да ми дадеш някои обяснения, мис Камърън.
Гласът на граф Морлънд звучеше меко, но Чеси долови потискания гняв. И нейната ярост се събуди. Кой е той, че да нахлува в къщата й, да се бърка в работите й, да я разпитва толкова високомерно?
И най-вече да я отвлича!
Раздразнена, тя се опита да се изтръгне от обятията му, но не успя.
Чеси се отпусна пребледняла. Затвори очи, а болката заблъска в главата й. Мили Боже, първо снощният провал, сега това!
Стигаше й, че го видя с любовницата му. Чутото бе още по-лошо. Но снощи Чеси поне бе заета със задачата си и това й помогна да отпъди болезнените спомени.
Но сега… сега бе лишена от подобна защита.
Тя преглътна.
Когато заговори, яростта накъсваше гласа й.
— Нищо не ви дължа, граф Морлънд. Откъде накъде? Все още помня как ни изоставихте в Макао преди десет години. Нямаше защо да се сбогувате, нали? Да кажете поне една дума. Просто се измъкнахте като куче през нощта.
Очите й се впиха в неговите, остри като късове стъкло.
— Ясно — процеди Морлънд.
— А сега ще ви помоля да ме оставите и да си вървите, преди един от нас да е казал или направил нещо, за което и двамата вечно ще съжаляваме.
— Единият вече го направи, скъпа. И тъй като е твърде късно да бъдеш предпазлива, може би ще споделиш с мен какво правиш в Лондон.
Болката в челото я принуди да задържи дъха си. Ръката й изгаряше в огън, главата я болеше.
Дяволска работа! Защо този презрян човек не си отива!
Макар и късно, Чеси си спомни, че винаги е бил много упорит. Ако го предизвиква, само ще стане по-лошо.
С помръкнало лице графът изкачи последните стъпала.
— Къде е дневната?
Чеси само стисна устни. Морлънд промърмори под носа си и зави надясно по коридора.
Дали не чете мислите й, проклетникът? Чеси се изчерви. Ако можеше да ги чете, би разбрал за какво си мисли.
А то беше за твърдостта на допира му, за тръпнещите й слабини, които се търкаха в бедрото му.
За това колко й се искаше да усети топлината му навсякъде по тялото си…
С тих стон, който можеше да се вземе и за проклятие, Чеси вдигна брадичка и изгледа настървено мъжа, който така внимателно я носеше в ръцете си.
О, небеса! Защо трябваше да е той? Нима не знаеше какво й причини, когато без дума за сбогом напусна Макао преди десет години?
Не, тя няма да човърка старите рани. Ще накара този човек да си тръгне, и то веднага. Инак…
Дъските под ботушите на Морлънд изскърцваха.
— Пристигнахме. Това е дневната, предполагам. В следващата секунда Чеси усети, че внимателно я поставят върху тапицираното с крепон канапе и потъва в пухените възглавници. Бяха в стаята, която хазяинът й твърде оптимистично бе нарекъл Синия салон.
Тя навъсено огледа избелелите раирани тапети. Някога може да са били в убит ултрамарин. Сега обаче бяха с унилия цвят на отразено в кална локва зимно небе.
В Макао стените бяха покрити с морава коприна. Около рамките на прозорците бяха изрисувани полюшващи се бамбукови стебла и подскачащи златни рибки.
Чеси прекъсна спомените си. Не мисли за това. Ако не намериш баща си, все едно няма да се върнеш.
Изведнъж бедрото на Морлънд се потърка в хълбока й. Чеси се вкамени. С дебнещ поглед проследи графа, който посегна да вземе одеялото от края на дивана.
Внезапно я заля гореща вълна… и леден студ. От живата топлина на възглавниците… и твърдата, изопната сила на бедрото му.
От невероятната близост на мъжа дъхът й секна.
Докато наблюдаваше как разгъва одеялото и внимателно го разстила върху неподвижното й тяло, устата й пресъхна.
Стиснал зъби, той плъзна поглед по тялото й, по всяка извивка и хлътнатина, очертали се под тънката вълнена завивка. Чеси можеше да се закълне, че видя как ръката му се повдигна, но мигом се сви в юмрук и отново увисна.
Възможно ли е той да си спомня лятото преди десет години? Понякога да съжалява, че нещата са се развили така?
Фантазьорка! Чеси изруга упоритото си, дръзко въображение. Вече знаеше много повече за този свят, отколкото тогава.
Нямаше пак да се остави да я излъжат.
Очите й се присвиха. Погледна към Морлънд, който лениво отпусна дългото си тяло в креслото до дивана.
— Чакам, Чеси.
— Можете да си чакате, Ваша светлост.