Морлънд махна на услужливия келнер за ново питие, а мъжът в кафяво продължи:
— Знаете ли, че главорезите имали наглостта да нахлуят в Кралското азиатско дружество? — Той потръпна. — Кой знае какво още ще измислят тези дяволи.
Атъртън разтегна тънките си устни в презрителна усмивка.
— Само да посмеят да прескочат моята ограда, мръсниците. Ще има да съжаляват. — Вече плетеше език.
Морлънд присви очи. Можеше да си представи с какво удоволствие Атъртън би сгащил крадците, които се изплъзваха на всички детективи в Лондон през последния месец.
Изведнъж графът си спомни гъвкавия момък и акробатичните му номера върху покрива преди да изчезне в нощта. Дали имаше някаква връзка?
Ала брендито започваше да го хваща и Морлънд усети как мисълта му се обърква.
— Ами вие, Морлънд? — впи хладния си поглед Атъртън. — Вас обраха ли ви?
Тони се намръщи Резкият въпрос на Атъртън го подразни. Прозвуча като предизвикателство, дори като заплаха.
Той хвърли една карта и небрежно махна с ръка.
— Още не, за щастие.
— Разбира се, вие нямате кой знае какво за крадене. — Атъртън допи питието си и с несигурна ръка остави чашата на масата. — Както дочух, брат ви добре се с погрижил за това, преди да благоволи да се пресели на оня свят.
Джентълменът от Съмърсет се задави с шерито си. Над масата надвисна конфузна тишина.
Морлънд заби поглед в проблясващата кристална чаша между пръстите си. Нямаше да се хване на въдицата, особено на тази, хвърлена от недодялания Атъртън.
— Приятно ми е да ви уведомя, че слуховете са преувеличени, Атъртън. Брат ми беше доста буен, но не и безразсъден — хладно излъга той. — Макар да съм сигурен, че истината изобщо не ви интересува. В крайна сметка, много по-приятно е да разнасяш сплетни, които нямат никаква връзка с реалността.
Атъртън изсумтя.
— Настъпих ви по мазола, нали така, стари момко? Няма нужда да се дразните.
Морлънд мрачно изгледа Атъртън. Махна някаква несъществуваща прашинка от ръкава на безукорния си фин жакет.
— Не знаех, че богатството ми — или пък липсата му — предизвиква такъв интерес, Атъртън. Да ви изпратя ли счетоводителя си, за да ви информира лично?
Лицето на Атъртън леко почервеня. Пръстите му се свиха, после побутна чашата и нервно подръпна жилетката си.
— Вашите финанси са ми безразлични. Просто се носят слухове, това е. — Очите му проблеснаха. — За вас и Луиза Ландрингам например. Още ли я „орете“? Доколкото си спомням, винаги е била ненаситна за всичко, облечено в панталони.
Погледът на Морлънд стана суров.
— И така да е, Атъртън, мислите ли, че бих обсъждал това тук, пред вас?
— Защо не? Сигурно сте минали през повечето жени в Лондон, включително и Луиза.
Морлънд знаеше, че Атъртън нарочно го провокира, ядосан от днешното си поражение за книгата на насладите. Подозираше също, че пияният лорд от известно време е хвърлил око на Жермен. Толкова по-добре. Морлънд вече бе решил да се отърве от любовницата си.
Но Атъртън, разпален от алкохола, едва започваше атаката.
— И, разбира се русата Жермен. Тази ваша любовница е една буйна малка кучка. Деляхте ли я с Андрю, както Луиза?
За момент Морлънд си помисли да го извика на дуел. Щеше да изпита наслада да го застреля с куршум между очите му. Но не и заради Жермен, каза си той. Нито пък заради кранта като Луиза Ландрингам.
Така че, вместо очаквания дуел, Атъртън получи подигравателна усмивка.
— Първо финансите ми, сега пък партньорките ми в леглото. Наистина, Атъртън, човек би си казал, че водите изключително скучен живот, щом тъй се вълнувате от моя.
Атъртън почервеня.
— За Бога, аз ще…
Все още усмихвайки се, Морлънд хвърли картите и се изправи.
— Аз съм дотук, господа. Нямам късмет. А и компанията ни е скучна тази вечер.
Останалите играчи глухо запротестираха, но Морлънд не им обърна внимание. Не желаейки да слуша повече грубите предизвикателства на Атъртън, той се изправи и се разходи из залата, като от време на време кимваше на някой познат.
Само леко присвитите му очи издаваха яростта му.
Отново Андрю. Дори сега не можеше да избяга от многозначителните погледи, които го пронизваха и му напомняха за безпътството и прахосничеството на брат му. Проклятие, кога най-сетне ще се отърве от мрачната слава на брат си?
Но лицето на Морлънд бе непроницаемо, когато мина край портиера на клуба.
— А, Съмърби, радвам се, че изглеждаш тъй добре.
Главният портиер, човечец с болезнен цвят на лицето и на неопределима възраст, побърза да подаде на Морлънд шапката, бастуна и ръкавиците. Сетне дискретно се покашля.