Така бе още от Саламанка, разбира се. Щом се върна от Ориента, той веднага замина за Пиренейския полуостров, ръководен от гняв и мъка, че никога не ще постигне желаното щастие. Бягаше, за да забрави теменужените очи, които го преследваха…
При последния щурм на града го застигна изстрел в гръб. Френският стрелец бе бърз, но много точен.
За щастие, ударът не раздроби коляното му. Куршумът заседна в тъканта зад костта и трябваше да се вади при условия, които биха могли да се опишат единствено като варварски.
Морлънд бе изпратен в Англия, за да се възстанови. Три месеца не можеше да стъпи на крака си, а след десет години все още не можеше да ходи спокойно.
Не, че някога е бил спокоен.
Но по навик той пренебрегваше болката. Бе се научил, че много по-добре е да заобиколиш това, което не си в състояние да промениш.
Опита да го стори и сега. Опита… и не успя.
Независимо от това, че алкохолът бе притъпил сетивата му, той усещаше всяко мъчително движение, всяко допиране на костта до сухожилието.
И въпреки това, когато изкачваше стълбите на елегантната лондонска къща с колонада, която семейството му притежаваше от близо двеста години, Морлънд стъпваше твърдо и с изправен гръб.
Едва на последното стъпало леко се препъна, погрешно преценил разстоянието в тъмното. Ботушът му се хлъзна и коляното му се блъсна в стената.
Той сподави ругатнята и сграбчи металния парапет. Болката изгаряше коляното му като с нажежено желязо.
Но докато икономът отвори вратата, нормалният цвят на лицето му се бе възвърнал, а чертите му бяха спокойни.
— А, Уитби, чудесна нощ за разходки. Няма да се учудя, ако до сутринта завали.
— Така изглежда, милорд. — Икономът си наложи да не поглежда към улицата.
Каретата сигурно е там и чака, както винаги. Кочияшът е проследил графа от клуба до дома, или от мястото където е бил, като през цялото време е спазвал такава дистанция, че да бъде повикан, ако се наложи, и да не се натрапва, ако графът няма нужда от услугите му.
И както всяка друга нощ, графът не е повикал каретата, вървял е въпреки всичко, надвивайки болката.
Уитби едва не изруга. Проклета война, помисли си. Проклети французи. Проклета Саламанка.
Все още си спомняше ужасния вид на Морлънд, когато се завърна от последната зловеща кампания на Пиренейския полуостров. Измършавял, блед, с изопната по високите му слепоочия кожа, той по-скоро приличаше на мъртвец.
Дори тогава графът почти не говореше за себе си, не се оплака ни веднъж.
Ала всички в къщата чуваха стенанията му нощем, когато се бореше с болката и с призраците-демони. Минаха месеци, кракът заздравя, но Уитби знаеше, че болката бе останала.
И тогава почина Андрю. Тони пое в свои ръце топящите се финанси на имението и, разбира се, се погрижи за децата на Андрю. Уитби знаеше, че възстановяването на Антъни до голяма степен се дължеше на двете деца, които изцяло зависеха от него.
Скоро „чичо Тони“ олицетворяваше за тях целия свят и понякога Уитби се питаше дали обратното не бе също тъй вярно.
Прислужникът въздъхна. Той гледаше как високият, упорит бивш воин свали ръкавиците и шапката и с малко несигурна крачка тръгна към стълбището.
Както обикновено, на Уитби не му оставаше нищо друго освен да го последва, макар и сигурен, че Морлънд не ще приеме помощ нито от него, нито от някой друг.
Морлънд изгледа мрачно полираните мраморни стъпала, водещи към спалнята му. Те сякаш му отвърнаха с усмивка, мека и сдържана, и проблеснаха като гигантски зъби.
Засега няма да успееш, старче, помисли си мрачно По-добре обърни още едно, преди да се опитваш да ги изкачиш.
— Няма защо да ме чакаш, Уитби. Още малко ще побудувам.
— Много добре, Ваша светлост. — И дори стария слуга, който бе иконом на три поколения Лангфорд, да изпитваше известни съмнения във връзка с това обяснение, той не го показа. — В такъв случай, лека нощ, Ваша светлост.
Морлънд тъжно се усмихна. Поне се бе отървал от публика за среднощното си изпълнение. А знаеше, че не брендито е причината да се препъне на мраморните стълби.
Бавно прекоси полирания под и влезе в задната стая, която бе пригодил за кабинет. Двете стени от горе до долу бяха запълнени с книги, а третата бе покрита с колекция от ботанически видове, морски сцени и два вертикални китайски свитъка с черни йероглифи.
Бог да поживи Уитби, че се е сетил да запали камината, каза си Морлънд и потъна в протритото кадифено канапе. Вдигна болния си крак на една табуретка пред огъня.
За миг пред очите му причерня от болка. Лицето му побеля, когато заби пръсти в изопнатите, възлести мускули около коляното.