Въздухът излетя със съскане от гърдите на Тъмнокосата. В следващата секунда тя се изви назад и се блъсна в стена от мускули.
Горещи, напрегнати мускули.
Замята се диво, опитвайки се да се отскубне от здравите като клещи пръсти, хванали китките й.
— Донеси свещ, Жермен!
По коридора се чу потропване на пантофки.
— Аз… аз идвам.
Тъмнокосата затвори очи и пропъди мисълта, че нападателят й е облечен само с тънък халат. Мили Боже, не бива да допуска да разбере коя е!
Затаи дъх и се отпусна напълно, без да се съпротивлява даже когато твърдите бедра на нападателя й я притиснаха до стената.
— Предаваш ли се? Идеята ти не е лоша, ако не искаш да ти строша ръката. Какво взе, малък обеснико? Сребро? Някоя от гривните на Жермен?
Ловко и безпристрастно жилавите му пръсти опипаха стегнатите в коприна бедра на Тъмнокосата и се напъхаха под пояса на широките й панталони. Дъхът й секна, когато едната му ръка се спусна по-ниско и докосна плоския й стегнат корем.
Тя възстанови дишането си и се помъчи да си припомни някой от по-язвителните изрази, които бе чувала в малката таверна на брега край кейовете на Макао:
— К’во, по дяволите, пра’иш? — изруга тя и диво се загърчи. — Мани мръсните си лапи!
— Дръзка малка драка — избоботи нападателят й. — Но ще видиш, че и аз не съм кротко агънце.
Ръцете му пуснаха кръста й и задърпаха копринената маска на лицето й. Мъжът смръщи вежди и затърси някакъв възел, за да я развърже.
— У-у-у! Боли! — Престори се, че не са й останали никакви сили. Гърлото й се сви, когато усети топлината на бедрата му, на твърдите му като въжета мускули, притиснати до тялото й. Долавяше смесено ухание — аромат на сапун, на цветен женски парфюм и миризма на пот.
Никога досега не бе стояла в такава близост с полуоблечен мъж, не бе усещала допира на всяко ребро, на бедрата.
Тони…
Очите й плувнаха в сълзи. Мъжът сви вежди.
— Жермен! По дяволите, донеси свещта!
Нямам време, отчаяно помисли Тъмнокосата.
Страхът я разтърси. Забрави го, ако не искаш да прекараш следващите пет години от живота си с плъховете в някой долен английски затвор!
В този миг мрачният й нападател развърза копринения колан на халата си.
Тъмнокосата се досети какво иска да направи.
— Не съм взел нищо, мистър, честна дума! Само една скапана носна кърпа — захленчи тя. — Само едно нищожно парченце коприна. Няма що да връзваш човека кат’ някое проклето пиле за такава дреболия!
— Дреболия ли? За тази дреболия ще прекараш пет години в Нюгейт, хубостнико! А може и каторгата да не ти се размине.
Каторга? Милостиви Боже, ами баща й? Тя изпъшка и отново напълно се отпусна.
— Какво става! Изправи се, дяволите да те вземат! Няма да се измъкнеш, като…
Но графът не довърши. В този миг пленникът отчаяно се изви, бясно ритна и се измъкна между краката му. После, с един добре пресметнат удар, го повали на колене.
Графът се преви от болка, а Тъмнокосата се втурна по коридора, хвърли се към прозореца и изскочи на покрива.
Пред нея изгряващата луна образуваше сребърни ореоли около купола и тъмните кули на „Сейнт Пол“.
Красиво е, бегло си помисли тя.
И ако не беше много, много предпазлива, това щеше да е последното, което щеше да види.
Само по риза и с разчорлена коса, безукорният обикновено граф Морлънд се втурна към дъното на двора. Пред очите му слабата фигурка се плъзна покрай един комин и се скри зад билото на покрива.
Морлънд сподави ругатнята, прескочи ниската дървена ограда и продължи по тясната алея зад къщата. Стигна до следващата пресечка и спря, запленен от вида на малкото черно петънце, което се придвижваше към ръба на покрива.
Крехката фигурка безмълвно пристъпваше напред. Тя повдигаше грациозно краката си, а движенията на ръцете наподобяваха плавния и бавен замах на криле.
Каква красива гледка — мина през ума на Морлънд.
Нещо трепна дълбоко в съзнанието му, някаква връзка, която знаеше, че трябва да направи. Но страхът и брендито бяха притъпили способността му бързо да реагира и сега той можеше да мисли единствено за малкия тъмен силует, очертан заплашително върху най-стръмната част на покрива.
Порив на вятъра помете улицата и посипа с пясък и листа лицето на Морлънд.
Горе, в тъмнината, нежните ръце плуваха във въздуха, китките изписваха изящни спирали в мъглата на лондонското небе.
За Бога, този хлапак добре е трениран! Движи се гъвкаво и уверено като азиатец. Може и да успее, помисли си Морлънд, като несъзнателно се възхищаваше.
Една от керемидите неочаквано се отмести и се плъзна надолу, изтрополи в устрема си по покрива и след двадесетметров полет се разби сред облак грах на калдъръма.