По дяволите, малкият глупак ще свърши като тази керемида, ако не внимава!
Ефирният силует върху покрива се сви на кълбо и само с едно плавно движение скочи.
Сърцето на Морлънд почти спря да бие, когато видя как малкото телце прелетя над улицата и се вкопчи в отсрещния фронтон. Там то увисна петнадесетина метра над земята, а краката трескаво опипваха каменната фасада, търсейки опора.
— Дръж се! Наляво има корниз! — извика графът.
След миг краката й се отблъснаха от стената и фигурата се залюля, за да набере достатъчно височина, после се прехвърли и достигна края на тесния каменен корниз.
Едва сега графът пое спокойно дъх. Погледна надолу към ръцете си и свъси чело при вида на пресните следи от ноктите му по дланите.
Какво ставаше с него? Защо той така се вълнуваше за живота на някакъв дребен крадец?
От дълго време вече нищо и никой не можеше искрено да развълнува Антъни Лангфорд, лорд Морлънд, втори син на покойния шести херцог на Морлънд.
Той не се вълнуваше дори и за себе си.
А и не възнамерявам, помисли мрачно благородникът и присви лазурните си очи.
Но не, сега нещата опираха до работа и малкият негодник се вписваше чудесно в плановете му. Този дявол беше пъргав като котка! И Морлънд трябваше само да го проследи до убежището му.
Ала когато графът погледна отново нагоре, беше станало твърде късно.
По покривите се стелеха само сенки и не се забелязваше никакво движение между комините, които стърчаха като замръзнали на фона на луната.
Морлънд беше разочарован, но нямаше какво да се прави и той закрачи обратно.
Все още не можеше да повярва, че е изпуснал момчето. Вглъбен в мислите си, той заизкачва стъпалата пред къщата на Жермен.
Точно посягаше към полираното пиринчено чукче на вратата, когато чу нисък смях зад гърба си.
— Да вярвам ли на очите си? Това не е ли твоят приятел, скъпи?
Морлънд намръщено се обърна. Но щом позна стария си приятел, виконт Рейвънхърст, спрял на улицата до стъпалата, по устните му плъзна усмивка.
Тъмните вежди на бившия морски офицер въпросително се вдигнаха.
— Е, няма ли да ни поканиш?
Морлънд изгледа многозначително приятеля си, после премести острия си поглед върху слабоватата фигура на младежа с черни бричове и наметало, застанал до Рейвънхърст.
— Може би да. Но не преди да ми представиш приятеля си.
Спътникът на виконта звънко се разсмя, свали триъгълната си шапка, размаха я и се поклони на Морлънд.
— Значи толкова бързо ме забравихте, милорд?
Морлънд сви вежди. Наистина в гласа имаше нещо познато…
— Забравил сте ме!
Морлънд се вторачи в младежа.
— Тес? Ти ли си? Боже мой, Рейвънхърст! Как й позволяваш да се разхожда в този вид? Та тя… тя е с бричове?
Високият Рейвънхърст само се усмихна.
— Да й позволявам? Че откога мога да имам думата за нещата, които върши тази мъжкарана? Не, тя е една изключителна и упорита личност, тази моя жена. — Студените му сини очи омекнаха. — И не бих я сменил.
Морлънд приглади с нетърпелив жест косите си. Проклятие, той имаше работа. Естествено, Рейвънхърст не трябваше да узнае за това, тъй като последната мисия на Морлънд бе строго секретна. И освен това най-предизвикателната в живота му, защото включваше дипломатическа мисия при самия китайски император.
Тес замислено оглеждаше къщата.
— Значи е вярно? Наистина ли тук държиш любовницата си, Тони?
Морлънд не успя веднага да отговори. С труд си пое дъх.
— Ами, ъ-ъ-ъ, така да се каже…
— Таваните с огледала ли са? Винаги съм си представяла, че трябва да има огледала.
Морлънд издаде странен звук, който можеше да мине както за проклятие, така и за изохкване.
От горния етаж се дочу изскърцване на врата и приглушен женски глас. Морлънд усети, че по челото му избиват капчици пот.
— Е, не смея да ви задържам. Сигурно и двамата сте замръзнали.
Виконтесата отметна кичур кестеняви коси към тила си.
— Уф, животът в Лондон е отвратително скучен! А аз се отказах от мъжките компании. Но все пак и на жените им се полагат някакви развлечения.
Съпругът й леко се подсмихна.
— Жените си имат своите развлечения. При това доста приятни, доколкото си спомням.
Виконтесата леко се изчерви.
— Освен тези, любов моя.
Морлънд се покашля, чувствайки се неудобно като свидетел на разговора им. В този миг до тях достигна кисел глас:
— Тони? Там ли си?
Тес ококори очи.
— О, това Жермен ли е? Може ли да поговоря с нея? Вероятно ще ми каже…
Рейвънхърст едва не прихна и прегърна жена си през раменете.