— Боя се, че е време да вървим, любов моя.
— Но…
— Мисля, че достатъчно досадихме на Тони. — И виконтът я подръпна да тръгват.
Тя шумно въздъхна:
— Много добре. Разбирам, когато ме обезоръжават. И все пак не виждам защо…
— Значи, ще трябва да ти обясня? — Очите на виконта потъмняха. Той нежно докосна бузата й.
— Хъ-ъ-м, мисля, че не би било зле. — Тес се обърна и се усмихна на Морлънд: — Предайте почитанията ми на Жермен. И не се преуморявайте.
Графът се намръщи, имаше усещането, че току-що е повален от галопиращ кон.
Виконт Рейвънхърст съчувствено погледна приятеля си.
— Не й обръщай внимание, Тони. Трябва да свикнеш. Всички свикваме.
Когато двамата се отдалечиха, продължавайки весело да се препират, Морлънд зарови пръсти в разрешените си коси. Какво ли още ще ми дойде до главата тази нощ?, запита се той.
Много скоро му се наложи да си отговори.
Във вестибюла Жермен го очакваше, сложила ръце на кръста, с искрящи зелени очи.
— Е, както виждам, малкият мизерник се е измъкнал. Навън ли ще мечтаеш цяла нощ или ще дойдеш в леглото?
Морлънд мислеше за телцето, което бе притиснал до стената. Наистина имаше нещо странно в малкия крадец, нещо, което пораждаше мъглив спомен.
— Тони?
Морлънд се вгледа в гневните зелени очи на Жермен.
— Аз май трябва да вървя, скъпа.
— По това време? Ти сигурно имаш и друга любовница, това е причината! Как се осмеляваш? Как, по дяволите, се осмеляваш!
Яростната вълна последва Морлънд до външната врата. След секунда се чу трясък.
Жалко за скандалната гравюра на пашата и шестте жени от харема, стоически заключи той. Жермен вече три пъти я беше разбивала от ярост.
Той внимателно затвори вратата след себе си и с наслада пое чистия, студен въздух.
Да; разкошната Жермен започваше да му омръзва. Направил това заключение, той спря един екипаж и потегли към дома си.
Само на четири пресечки разстояние една невзрачна карета спря до бордюра. След миг дребна фигура с черно наметало изскочи на улицата и се шмугна вътре.
Каретата потегли веднага в нощната тишина.
Единствената пътничка затвори очи, отпусна рамене и за първи път през тази нощ спокойно си пое дъх.
За малко. Мили Боже, с всеки нов опит става все по-опасно.
Тънките бели пръсти на Тъмнокосата леко трепереха, докато тя сваляше копринената маска от лицето си. Откриха се гладки като кадифе скули и гарвановочерни извити вежди. Ясните теменужени очи проследиха капките кръв, които се стичаха по пръстите й. Сигурно се е наранила, докато е прескачала улицата.
Да, всичко висеше на косъм, помисли си Тъмнокосата.
Но нима имаше избор? В снощната бележка категорично й се нареждаше къде да отиде и какво да търси.
И освен това, какво би се случило с баща й, ако не се подчинеше.
Тя свъси гордо извитите си вежди. Къде е тази древна книга, заради която трябваше да кръстосва лондонските покриви? И защо мъжете не биха се спрели пред нищо, само и само да я притежават?
Поне на този въпрос тя знаеше отговора. Поне на него. Илюстрациите на книгата за любовта определяха цената й. Бяха оригинали, изработени с изключително майсторство и кристалночисти линии.
И всички онагледяваха една тема.
Наслада. Насладата в безчетните й форми и варианти. Насладата в неограниченото й многообразие, позната на мъжете и жените.
Красивите теменужени очи на Тъмнокосата помръкнаха. Преди много време, когато заедно с баща си бяха на гости у богат китайски търговец на сол, докато извършваха поредното тайно пътуване до Янчжоу, тя бе видяла тази книга. Но тогава беше едва дванадесетгодишна и сцените от илюстрациите само я объркаха.
Сега обаче знаеше абсолютно точно тяхното предназначение.
Гримаса сгърчи лицето на Тъмнокосата. Нещо топло и лепкаво се стичаше по ръката й. Болка прониза рамото й.
През прозорчето пробягваха размазаните очертания на сгради и улици.
Още една пропиляна нощ…
Спомни си за баща си и устните й потрепнаха. Със сурова решителност не позволи сълзите й да потекат.
По дяволите, сега не е моментът да се размеква!
Каретата рязко спря. Тъмнокосата разбра, че са пристигнали у дома.
У дома? Едва не се разсмя. В този град, забулен вечно в мъгла, тя никога няма да бъде у дома си.
Отправи взор към тясната двуетажна къща с плътни завеси зад тъмните прозорци. Не, за нея това е само една спирка по пътя, докато изпълни тайната си мисия и освободи баща си.
Чак тогава тя наистина ще се върне у дома, при златистите пясъчни брегове на Южнокитайското море, при хилядите малки островчета сред лазурните води и вечносиньото небе.