Артър Кларк
Пернатият приятел
Доколкото ми е известно, не съществува правило, забраняващо присъствието на домашни животни в една космическа станция. Сигурно никой не е съобразил, че подобно правило е необходимо. Дори и да бе съществувало, обаче, уверен съм, че Свен Олсен щеше да го наруши.
Би могло да се предположи, че човек с такова име е шестфутов северен великан с телосложението и гласа на бик. Ако това беше така, шансът да си намери работа в Космоса щеше да е много малък. Както и повечето от ранните космонавти, бе дребен и слабичък човек, лесно вписал се в нормата от 150 фунта, накарала мнозина от нас да прибягнат до диета за отслабване.
Свен бе един от най-добрите ни строители и превъзходно се справяше с трудната задача да сглобява елементите, оказали се в условията на безтегловност. Помагаше им да извършват бавните триизмерни балетни движения, необходими за наместването им, и когато заемеха търсеното от него положение, ги свързваше помежду им. Никога не ми омръзваше да наблюдавам как благодарение на него и на хората му гигантската конструкция на станцията започна да придобива облик. Работата му изискваше висока квалификация и бе трудна, тъй като космическият скафандър не е най-подходящото работно облекло. Екипът на Свен имаше огромно предимство пред строителите на земни небостъргачи. Членовете му можеха да се отдалечат от творението си и да го огледат, без да се боят от гравитацията.
Не ме питайте защо Свен изпита потребност от домашно животно и защо се спря точно на канарче. Не съм психолог, но не мога да не призная, че изборът му бе много разумен. Кларибел не тежеше практически нищо, потребностите й от храна бяха съвсем малки и за разлика от повечето други животни не се смущаваше от отсъствието на гравитация.
Разбрах за присъствието на Кларибел, когато веднъж се намирах в малката смешна каюта, наречена кабинет, и преглеждах инвентарните списъци, за да установя кои от запасите ни се изчерпват и се нуждаят от попълване. Чух мелодичен звук до ухото си, реших, че това е предупредителният сигнал на интеркома и зачаках да чуя съобщение. Вместо това до ушите ми достигна поредица от мелодични звуци, която така ме изненада, че забравих съществуването на гредата, разположена непосредствено над мен, и рязко повдигнах глава. Едва след като престанах да виждам звезди пред очите си, забелязах Кларибел.
Тя бе малко жълто канарче, застинало неподвижно във въздуха, подобно на колибри. При това с много по-малко усилия, тъй като крилцата му бяха сгънати. Гледахме се около минута, след което тя се преметна презглава, по начин недостъпен за обикновено земно канарче, и с няколко лениви пърхания се отдалечи. Съвсем очевидно, вече се бе научила да се придвижва в условията на безтегловност и не намираше за необходимо да прави излишни движения.
Едва след няколко дни Свен призна, че е неин собственик. Това впрочем вече бе без значение, тъй като междувременно бе станала любимка на всички. Обясни, че я вкарал скришом на станцията с ферибота, с който се завърна от отпуск. Каза, че се ръководил най-вече от научни съображения — искал да види какво ще е поведението на птица в безтегловност при положение, че може да движи крилете си.
Кларибел си живееше добре и напълня. Общо взето не ни бе трудно да укриваме нелегалната си гостенка, когато на станцията имаше посещения на важни длъжностни лица от Земята. В една космическа станция има много места, удобни за скривалища. Единственият проблем бе, че Кларибел ставаше твърде шумна, когато се разтревожеше, така че понякога ни се налагаше бързо да измисляме обяснения за странните трели и писукания, разнасящи се от вентилационните шахти или складовите помещения. Два пъти насмалко не я откриха. Кому обаче щеше да дойде наум да търси канарче в космическа станция?
Дежурствата ни продължаваха по двадесет и четири часа, което съвсем не бе страшно, тъй като в Космоса ти трябва малко сън. Разбира се, когато си постоянно изложен на слънчевата светлина, понятията „ден“ и „нощ“ не съществуват, обаче все пак е полезно да се придържаш към условностите. Когато онази „сутрин“ се събудих, бе някъде към 6 часа сутринта земно време. Болеше ме глава и през нощта бях сънувал кошмари. Отне ми много усилия да разкопчея предпазните колани и все още не се бях разсънил напълно, когато отидох в столовата. В нея цареше необичайна тишина и един от столовете не бе зает.
— Къде е Свен? — попитах по-скоро по инерция.
— Издирва Кларибел — отговори ми някой от присъстващите. — Каза, че не може да я открие никъде. Обикновено тя го буди.
Преди да му отвърна, че обикновено тя буди и мен, влезе Свен и веднага разбрахме, че нещо не е наред. Бавно разтвори ръка и в шепата му видяхме малка топчица от жълти перца и две безпомощно свити крачета.