Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис
(шеста книга от поредицата "Откровенията на Ририя" )
Запознанство с автора
Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: „Бе мрачна и бурна нощ — и се разнесе изстрел.“ Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори.
Майкъл установил, че съдържащите думата „никога“ заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създал Откровенията на Ририя. Написал поредицата без намерението да я публикува. След като връчил творението на дъщеря си под формата на ръкопис, тя заявила, че трябва да бъде „истинска книга“, за да може да я прочете.
Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация през Орбит (фентъзи марката на Хечът Буук Груп), както и правата за превод на френски, испански, руски, немски, датски, полски и чешки.
Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Феърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи — предистория на поредицата за Ририя.
Повече за автора можете да откриете на www.riyria.com.
Глава 1
Детето
Миранда бе убедена, че краят на света ще настъпи точно така — без предупреждение, но с пламъци. Нощното небе зад тях червенееше, засияло от издигащия се огън. Университетът гореше.
Стиснала ръчичката на Мърси, Миранда се ужасяваше от мисълта да изгуби момичето в мрака. От часове търчаха насляпо през боровата гора, пробивайки си път през невидими клони. Под тях снегът беше дълбок. Миранда нагазваше до колене, проправяйки пъртина за момиченцето и стария професор.
Останал някъде назад, Аркадиус се провикна:
— Върви, върви, не ме чакай.
Прегърбена от тежката торба и влачейки малкото момиче, Миранда се движеше с цялата бързина, на която бе способна. Едва се сдържаше да не извика при всяко привидяло ѝ се движение из сенките. Паниката клокочеше в опасна близост до повърхността, заплашвайки да прелее. Смъртта вървеше по петите им, а краката на Миранда тежаха.
Изпитваше съжаление за Мърси и се притесняваше, че тегленето наранява ръката ѝ. Веднъж Миранда дръпна прекалено силно, завлачила Мърси по снега. Момичето проплака, когато снегът удари лицето ѝ, но хленчовете не траяха дълго. Бе спряла да задава въпроси и да се оплаква от умора. Мълчаливо се мъчеше да не изостава. Храбро дете.
Достигнаха пътя и Миранда коленичи, за да огледа момичето. Носът на Мърси бе потекъл. По миглите ѝ имаше снежинки. Бузките ѝ бяха зачервени, а черната ѝ коса бе прилепнала по челото. Миранда отдели миг да сложи зад ушите ѝ няколко непокорни кичура, докато мистър Рингс я държеше под око. Миещата мечка се бе свила около врата на Мърси като шал. Момиченцето бе настояло да освободят животните от клетките им, преди да тръгнат. Веднъж намерил се свободен, мистър Рингс се вкопчи здраво в ръката на Мърси. Той също усещаше, че се задава нещо лошо.
— Как си? — попита Миранда, вдигайки качулката ѝ и пристягайки плаща.
— Студено ми е на краката — рече тя, взирайки се в снега. Гласът на детето бе не по-висок от шепот.
— И моите са така — отвърна Миранда в най-бодрия тон, който можа да насили.
— Весело беше, нали? — рече старият професор, изкачвайки се по склона към тях. Пуфтеше усилено, намести торбата си. Брадата и веждите му бяха заскрежени.
— А ти как си? — попита Миранда.