Ариста присви очи.
— Той се оженил за майка, защото е била племенница на Етелред и му трябвала подкрепата на Уоррик срещу Чадуик и Глъстън.
— Може би в началото, но после се обикнали. Татко ми казваше, че където и да се намирал, ако майка била там, то чувствал мястото като свой дом. Винаги съм помнел това. Не съм открил човек, който да ме кара да се чувствам така. А ти?
Тя се поколеба. За миг искаше да му каже истината, сетне поклати глава.
Отново замълчаха. Олрик се изправи.
— Сигурна ли си, че не искаш нищо?
— Не, благодаря ти. Загрижеността ти означава много за мен.
Той пое към вратата, но на прага тя го спря.
— Олрик?
— Мда?
— Помниш ли как двамата с Моувин искахте да търсите Персепликуис?
— О, да, напоследък често си мисля за това. Какво ли не бих дал да…
— Знаеш ли къде се намира?
— Персепликуис ли? Не. Никой не знае. Моувин и аз просто се надявахме, че може да се натъкнем на него. Хлапашка работа, като да убиеш дракон или да спечелиш зимния турнир. Със сигурност търсенето би било забавно. Но вместо това трябва да се върна у дома и да си потърся булка. Тя ще ме кара да нося обувки на вечеря — зная, че ще го прави.
Олрик излезе, затваряйки тихо вратата след себе си, оставяйки сестра си в синьото сияние на робата. Ариста се отпусна по гръб, разглеждайки тавана. Видя къде някой работник бе прокарал мистрия, оставяйки белег във времето. Светлината на робата се променяше в синхрон с дишането ѝ, създавайки илюзия за движение и впечатлението, че се намира под вода, превръщайки тавана в повърхността на езеро. Сякаш се давеше, пленена под дебел леден блок.
Затвори очи. Това не помогна.
Бульон, помисли си тя — топла, вкусна, успокояваща супа. Може би в крайна сметка идеята не беше толкова лоша. Нямаше представа кое време е. Беше тъмно, но също така бе и зима. И все пак трябва да беше рано, защото край вратата не шумоляха прислужници. Нямаше значение. Така или иначе нямаше да заспи отново, тъй че можеше да стане. И да нямаше будни, щеше да се оправи сама.
Идеята да стори нещо сама, да бъде от полза, я оживи. Изпитваше неподправено вълнение, когато спусна крака на студения под и подири чехли. Робата засия по-силно, сякаш усетила нуждата ѝ. Когато излезе в тъмния коридор, одеждата запази сиянието си. Едва когато слезе по стълбите и пристъпи в светлината на факлите, робата угасна, задоволявайки се единствено да отразява пламъците.
Бе разочарована да открие неколцина слуги в кухнята. Кора, набитата млекарка с рунтави вежди и румени бузи, биеше масло край вратата, повдигайки буталката в равномерно темпо. Младият Нипър, поръсен със сняг, удряше крака на прага, понесъл наръч дърва. Отърси глава като куче. Заради пръските си спечели гълчене от Кора. Лийф и Ибис разпалваха пещите, ръмжейки нещо за влажните дърва. Лила се бе покатерила на стълба като цирков акробат и сваляше купи от горния рафт. Едит Мон винаги настояваше да бъдат бърсани от прахта в началото на всеки месец. Самото чудовище вече го нямаше, но тиранията ѝ продължаваше да живее.
Ариста бе възнамерявала да се промъкне в мрачната кухня, дирейки храна като мишка. Сега приключението бе разрушено. Започна да обмисля оттеглянето си обратно, за да избегне неловките срещи. Познаваше всички кухненски слуги от дните си на превъплъщаване в Елла. Можеше да е принцеса, но също така бе лъжкиня, шпионин и, разбира се, вещица.
Дали ме мразят? Или се страхуват?
Имаше време, когато мислите на прислужниците не я касаеха. Време, в което изобщо не ги забелязваше. Застанала на стълбите, гледайки ги как шават из хладната кухня, принцесата не можеше да реши дали е натрупала мъдрост или е изгубила невинността си.
Тя се изви, надявайки се да се изкачи обратно незабелязана, когато видя монаха. Той седеше на пода край умивалниците, където камъкът бе мокър от един капещ кран. Бе се облегнал на кацата с луга. Малък, слаб, облечен в традиционното червеникавокафяво расо. Изпаднал във възторг от галенето на рунтавата козина на Ред — настанилото се пред него куче, той имаше широка усмивка на лицето си. Кучето бе неизменна част от кухнята, където омиташе остатъците. Очите на животното бяха затворени, езикът му висеше, а тялото му потрепваше, докато монахът го чешеше.
Ариста почти не бе виждала Майрън от деня, в който той пристигна в двореца. Толкова много се бе случило оттогава, че изобщо беше забравила за него.
Пристъпвайки напред, тя пристегна и пооправи робата си. Към нея се повдигнаха глави. Кора първа я забеляза. Скоростта на движенията ѝ се забави, очите ѝ следяха Ариста с интерес. Нипър, оставил дървата си, се бе изправил и тъкмо изтупваше останалия сняг, когато застина насред замах.