— Конете им — рече глас отвън. Вече бяха много по-близо. Момчетата чуваха шляпането на кишата. — Можете да излезете, момчета.
Те се спогледаха нервно.
— Ренуик, Елбрайт, Кайн, Майнс, елате, ще закусваме.
Елбрайт излезе първи, предпазливо промушвайки се изпод платнището. Главата му се завъртя. Останалите го последваха бавно, присвивайки очи на слънцето. Точно както Елбрайт бе описал, пред тях стояха четирима мъже. Изглеждаха ужасно не на място. Мъжът с дългата бяла коса носеше одежди в пурпур, червено и златно, облягаше се на жезъл. От двете му страни стояха войниците — имаха златни нагръдници и шлемове. Панталоните им също бяха шарени — червено, пурпурно и жълто. Всеки от тях носеше копие и меч. Свещеникът беше единственият нормален на вид, отпуснал тежестта си на един крак, облечен в еднообразните одежди на нифронски свещеник.
— Кои сте вие? — попита Елбрайт.
— Това е Негова милост патриархът на нифронската църква — каза им свещеникът.
— О — рече Елбрайт, кимайки. Майнс знаеше, че приятелят му се опитва да звучи така, сякаш знае за кого става въпрос. Елбрайт винаги правеше това, представяйки се за по-обигран, отколкото беше в действителност.
— Това са телохранителите му, а аз съм монсеньор Мъртън от Гхент.
— За нас знаете кои сме — каза Елбрайт. — Какво правите тук?
— Просто изчакваме — отговори патриархът. — Подобно на вас — чакаме ги да се изкатерят от онази дупка и да променят света завинаги. Със сигурност няма да ни осъдите, че искаме да станем свидетели от първия ред.
Старецът погледна към телохранителите си и те отстъпиха.
— Как е Ренуик? — запита Майнс. — Успя ли да стигне до Акуеста?
— Съжалявам — отвърна монсеньор Мъртън. — Пътувахме по море до Вернес, а оттам с карета. Напуснахме преди известно време, така че е напълно възможно да е пристигнал след заминаването ни. Той ваш приятел ли беше?
Майнс кимна.
— Отправи се към Акуеста с новини, че елфите нападат от югоизток — рече Бранд. — Минаха съвсем наблизо.
— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече — каза свещеникът.
— Приятно местенце си имате тук — спомена старецът, като се оглеждаше. — Хубаво е, че лагерувате под зеленика. Харесва ми да гледам зеленината в такъв ден, когато сякаш цветът е бил изсмукан. Зимата бе дълга и студена, но скоро ще приключи. Ще разцъфне нов свят.
Майнс чу музика в далечината и веднага издигна ръце към ушите си.
— Това…? — попита Елбрайт разтревожено, също вдигайки ръце, когато Майнс кимна.
— Спокойно, момчета — каза патриархът. — Тази мелодия не е омагьосана. Това е „Ибин Рин“, ериванският химн.
— Но пак са елфите! — каза Елбрайт. — Идват!
— Да — патриархът погледна по протежение на хълма, сетне към дупката. — Сега вече е надпревара.
Глава 26
Завръщането
— Обожавам тази пещера — каза Ариста, докато разстилаха одеяла върху плоската скала. Над главите им светещите червеи премигваха. За пръв път тя осъзна колко ѝ липсва небето. Магнус отново струпваше пламтящите си камъни.
— Това е нищо в сравнение с чудесата, които съм виждал в дълбините. Дядо ми веднъж ме отведе в Дитмарските планини на място, известно само на него. Каза ми, че трябвало да зная откъде идвам. Отведе ме дълбоко в пукнатина, където река се гмурваше под земята. Бяхме вътре със седмици. Майка и татко бяха побеснели, когато накрая се върнахме. Не искаха да си пълня главата с разни идеи. Те вече се бяха предали, но дядо ми — той знаеше.
Магнус удари два камъка.
— Показаните ми от него неща бяха удивителни. Пещери, стократно по-големи от тази, направени от сияещ кристал, така че един-едничък светещ камък можеше да ги освети като ден. Каменни катедрали със стълбове и зъбести скали, водопади толкова високи, че ревът не се чува. Всичко беше толкова обширно, толкова грамадно, толкова необятно — чувствахме се ужасно дребни. Понякога е трудно да се вярва в Дром, виждайки какво е станало с народа му, но на места като това и като онези, показани ми от дядо, сякаш виждам лицето на бога.
Ариста постла одеялото си до Ейдриън.
— Какво се опитваш да направиш, Магнус? — попита боецът.
— Да ни снабдя с малко светлина. Тук има множество такива камъни. Дядо ми беше показал как да ги запаля — по-скоро да ги накарам да тлеят.
— Нека помогна — Ариста направи скромно движение и камъните пламнаха като лагерен огън.
Джуджето се намръщи.
— Не, не. Спри го. Мога и сам.
Ариста плесна с ръце и пламъците изчезнаха.
— Просто исках да помогна.