— А нима това е лошо?
Изражението ѝ омекна.
— Не.
Той бе приседнал с гръб към едно от дърветата и тя се отпусна в обятията му. Когато я прегърна, усети тежестта да се отърсва от нея, отпускайки се в топлината и спокойствието на прегръдката му. Очите ѝ се зареяха към звездите. Искаше да им каже да не си отиват, да нареди на слънцето никога да не изгрява, защото в този миг всичко бе съвършено. Можеше да си остане така, да остане в ръцете на Ейдриън и да забрави какво предстои.
— Едно от големите разочарования на дълголетието е това, че когато моментът на триумф настъпи, няма с кого да го споделиш — каза Моуиндули, пристъпвайки в светлината на огъня със сладка усмивка. Телохранителите му поставиха стол, в който той седна, без да обръща внимание на неприязнените погледи.
Ариста затвори очи и внимателно се протегна. Усещаше силата на Моуиндули. В ума ѝ магията се появяваше като светлина сред мрак. Обердазите бяха потрепвали като факли, но Моуиндули гореше като слънцето. Тя го отбягна и се съсредоточи върху телохранителите. Те не бяха хора или дори елфи. Бяха същите като гиларабрина — същества от чиста магия.
— Малко е хладно, нали? — рече старият елф. — И какво жалко подобие на огън.
Моуиндули плесна с ръце и пламъците се издигнаха високи и ярки. Момчетата отстъпиха, потръпвайки от страх. Монсеньор Мъртън се изправи и направи няколко крачки назад, очите му широко разтворени.
Старецът протегна ръце към огъня и ги потърка.
— Това е друго нещо. Старите ми кости не понасят студа както някога.
— Магията — прошепна Мъртън — е забранена от църквата.
— Естествено. Не искам мелези да практикуват Изкуството ми, обидно е. Щеше ли да ти е приятно да ти нося дрехите? Да ги облека, да ги нацапам и да ги излагам публично? Не, разбира се. Така и аз няма да позволя на човеците да оскверняват това, което ми принадлежи.
— Как така магията… ти принадлежи? — попита Ройс.
— Наследство. Моето семейство изобрети Изкуството, така че то е мое. Проклети крадци го отмъкнаха, а аз си го взех обратно. Есрахаддон бе последният от крадците. Използва моето Изкуство, за да разруши Персепликуис — очите му се преместиха към нещо, което само той виждаше. — Уби всички — направи го, за да ме спре, ала се провали. Не само оцелях, но съумях да запазя и неговия живот. Трябваше да зная къде е момчето. Мислех, че с времето той ще го издаде и той действително стори това, макар и незнайно.
Старецът се подсмихна и отново ги погледна.
— Някой друг да е гладен?
Моуиндули изговори слова, които бяха непознати на Ариста, и раздвижи пръсти. Пред тях се появи отрупана трапеза. Свински бутове, патици и пъдпъдъци бяха опечени до съвършена бронзова корица, обградени със зеленчуци, захаросани орехи и горски плодове.
— Какво има, Мъртън? — запита Моуиндули, без да си прави труда да погледне към свещеника, по чието лице бе изписан ужас. — Шокиран ли си? Естествено, че си и имаш добра причина да бъдеш, но моля, бъди мой гост. Храната е великолепна, а така мразя да вечерям сам. Хайде, не се стеснявайте.
Моуиндули не ги изчака и се зае да си откъсва от свинското. Появиха се стъклени бокали, изпълвайки се сами с тъмночервена течност. Патриархът взе една и я изпразни, за да прекара по-лесно месото. Чашата се изпълни отново, преди да я постави на масата.
Никой друг не докосна храната.
— Къде е той? — попита Моуиндули. — Къде е достойният ми противник? Не е избягал, нали? Правилата ясно изтъкват, че ако той не се появи, победител автоматично ставам аз.
— Спи — отговори Ейдриън.
— А, отпочива си преди битката. Много мъдро. Аз лично никога не спя преди подобни неща. Гаунт се е метнал на своя предтеча. Нифрон също спа тогава. Аз го познавах, обичния ви Новрон. А, но вие вече сте установили този малък факт. Ето нещо, което книгите не ще ви кажат. Той беше боклук. Всички онези приказки за спасяването на човечеството от любов към фермерска щерка са пълни глупости. Той не бе по-различен от всички останали — търсеше власт. Племето му беше слабо и малко, така че ви използваше като евтини и изобилни бойни единици. Инстария са най-добрите воини, разбира се. Няма смисъл да отричам. Това е тяхното изкуство и той го предаде на рицарите ви. Но човеците пак нямаше да спечелят, ако не беше Цензилор, който ги научи и на моето Изкуство.
— Новрон беше толкова арогантен, толкова самоуверен. Правеше се на мъдрия, готов на прошка завоевател при Авемпарта и онези на власт с готовност свеждаха чела пред него. Всички те бяха изплашени дечица в краката му — момчето от по-долен клан. Великият ви бог беше просто отмъстително хлапе, жадно за мъст.