— Толкова си самоуверен — каза Моувин. — Защитата на Феррол е нещо като религиозната благословия. Трябва да попречи на друг — освен Гаунт — да те нарани, нали? Само дето допреди седмица Новрон също беше бог. Оказва се, че това е било лъжа. История, измислена, за да ни контролира. А ако това също е измислица? Ако Феррол, Дром и Марибор са само истории? Ако е така, бих могъл да изтегля меча си и да ти прережа мизерното гърло, спестявайки на всички ни много затруднения.
— Моувин, недей — каза Ариста.
Моуиндули се изкикоти.
— Неизменно Пикъринг. Хайде, мили графе. Замахни.
— Недей — твърдо му каза принцесата.
Очите на Моувин показаха, че го обмисля, но не помръдна.
— Постъпи мъдро, като послуша принцесата — той спря. — О, но аз забравям, ти вече си негова кралица. Крал Олрик е мъртъв. Долу го оставихте, нали? Оставихте го да гние. Лош телохранител се оказа ти.
— Моувин, моля те. Остави го. Утре ще е мъртъв.
— Така ли мислиш? — Моуиндули щракна с пръсти. Огромен каменен блок сред руините експлодира, хвърляйки облак прах. Всички подскочиха.
Старецът се изсмя и каза:
— Не се съгласявам с преценката ти. Смятам, че шансовете са определено на моя страна. Но наистина жалко, че ще останат толкова малко от вас — той поспря, за да ги огледа. — Само това ли ще оцелее? Кралица, граф, крадец, тешлор и… — той погледна към Майрън. — А ти кой си?
— Майрън — отвърна запитаният с обичайната си усмивка. — Монах на Марибор.
— Монах на Марибор — еретически култ. Как се осмеляваш да почиташ нещо различно от елф? — той се подсмихна. — Не чу ли приятеля си? Марибор е просто мит, приказка, която да те накара да мислиш, че животът е справедлив — или да предостави илюзията за надежда. Човекът го създаде от страх, а амбициозни люде се възползваха от този страх — зная за какво говоря. Основах цяла църква. Създадох бога Новрон от предателя Нифрон, а от невежеството и нетърпимостта изковах религия.
Майрън не изглеждаше притеснен. Той слушаше внимателно, замислено, сетне изрече:
— „Еребус, баща на всичко, творител на Елан, сделител на моретата и небето, създал четворицата: Феррол, първородният, умен и мъдър; Дром, як и умел; Марибор, храбър и към риск склонен; Муриел, ведра и красива — богове на света.“
— Не ми цитирай култистките си писания — каза Моуиндули.
— Не го правя — каза Майрън. — Това е твое — раздел осем, параграф осми от Книгата на Феррол. Открих я в гробницата на Новрон. Извинявам се, ако не съм превел всички думи правилно. Не владея елфически безгрешно.
Усмивката на Моуиндули изчезна.
— О, да, спомням си името ти. Ти си Майрън Ланаклин от Уиндското абатство. Беше онзи, оставен като свидетел, когато останалите монаси бяха изгорени живи, прав ли съм? Това беше дело на Салдур, той имаше фетиш към опожаряването — но ти си не по-малко виновен. Принуди го, като отказа да разкриеш каквото знаеш. Как успяваш да живееш с тази вина?
— Очевидно по-добре, отколкото ти със своята омраза — отвърна монахът.
— Така ли мислиш? — запита Моуиндули, привеждайки се напред. — Ти си на път да станеш роб, докато аз ще бъда крал на света.
Опитът му за сплашване нямаше ефект върху Майрън, който, за удивление на Ариста, също се наклони и рече:
— Но за колко дълго? Ти си древен, дори по елфическите стандарти. Колко дълго ще трае победата ти? И на каква цена ще си постигнал това, което мислиш за тъй велико? Какво си изтърпял, за да достигнеш този момент? Пропилял си живота си в преследване на цел, чието постигане няма да оцениш. Ако не бе позволил на омразата да те насочва, можеше да прекараш всички тези години в спокойствие и обич. Можеше…
— Вече ѝ се наслаждавам! — изкрещя Моуиндули.
— Забравил си толкова много — Майрън въздъхна с очевидно състрадание. — „Мъстта е горчив плод, който оставя неприятния вкус на съжаление“ — патриарх Венлин, Изгубените обръщения към Долимнис, около две хиляди сто тридесет и първа.
— Смяташ се за умничък, нали? — рече Моуиндули.
— „Умни са децата на Феррол, бързи, уверени, мрачна е ориста им“ — Нифрон от Инстария.
— Млъкни, Майрън — изръмжа Ейдриън.
Ариста също видя пламъка в очите на елфа, но Майрън не обръщаше внимание. За нейно облекчение Моуиндули не избухна. Вместо това се изправи и се отдалечи. Телохранителите му го последваха със стола. Трапезата изчезна и пламъците се сведоха до проблясващи въглени.