— Така ли?
— Да, нещо за… беше последният път, когато я видях — едно от последните неща, които тя ми каза. Дори не осъзнавах…
— Какво не осъзнаваше? — настоя принцесата.
— Тя знае.
— Какво знае?
— Знаела е всичко — отвърна боецът. — Помня, че тогава ми каза как да го спася, но тогава не разбрах. Ще ми се да имах мозъка на Майрън.
Ейдриън пое дъх и се опита да се успокои.
— Бях с нея в „Розата и бодилът“. Ройс също беше там… не, не, помагаше нещо в кухнята. Беше много щастлив… заради… сватбата! Да, говорехме за сватбата и как Ройс се променил през годините. Неприятно ми беше, че го отделям от нея и тя каза, че трябвало да ида, иначе съм щял да умра — погледна към арената, където все още лежеше тялото на Ирауондона. — Говорела е за това! Видяла го е! Но тогава каза и още нещо. Каза… Ох, какво беше?
Замъчи се да си припомни гласа, думите: Видял е прекалено много жестокост и предателство. Не е познавал милост. Това бе казала тя, но сетне бе поискала нещо от него. Ти трябва да сториш това, Ейдриън. Ти трябва да си този, който ще го научи на милост. Направиш ли го, той ще бъде спасен.
— Не — смаяно каза той. — Не да го науча на милост! Искала е чрез мен да научи за Мърси!
Скочи на крака и грабна момиченцето, стоящо до Модина. То се отдръпна, ужасено.
— Спокойно, миличка. Не се страхувай — нежно каза той. — Само ми кажи името си.
— Мърси.
— Не, не, как ти е цялото име?
— Мерседес, но никой не ме нарича така, само мама.
— Как се казва тя, захарче? — попита Ейдриън, а ръцете му трепереха.
— Мама е мъртва.
— Да, мила, но как се е казвала?
Момиченцето се усмихна.
— Гуендолин ДеЛанси.
— Чу ли това, Ройс? — изкрещя Ейдриън. — Името ѝ е Мерседес.
Той продължи да крещи:
— Елиас или Стърлинг, ако е момче, нали? Но момичето на всяка цена да бъде Мерседес. Само едно име, защото Гуен вече я била нарекла! Това е дъщеря ти, Ройс! Дъщеря ти от Гуен! На колко си, миличка? Пет? Шест?
— На шест — гордо рече тя.
— На шест е, Ройс. Значи в годината, която прекарахме затворени в Олбърн, помниш ли? Вероятно не е искала да се чувстваш пленен, а може би не е искала дъщеря ѝ да отрасне в публичен дом. Във всеки случай е знаела, че ще умре, преди да те запознае с дъщеря ти. Затова ми каза аз да го сторя. Имаш дъщеря, дърто копеле такова! — протегна се и сграбчи лицето на Ройс. — Частица от Гуен още е тук. Чуваш ли ме?
— Той ли е баща ми? — попита Мърси, приближавайки се. — Мама каза, че един ден съм щяла да срещна баща си и тогава съм щяла да стана принцеса и кралица на гората.
Клепачите на Ройс потръпнаха.
— Сега! — викна Ейдриън към Ариста, сякаш имаше нужда. Тя вече напяваше. Напевът постепенно утихна и принцесата се умълча. Подскочи рязко. Ейдриън я хвана. Държеше ръцете и на двама им, молейки се на Марибор. Всеки мускул по снагата на Ариста бе напрегнат, главата ѝ се мяташе, сякаш удряна. Внезапно тя се разтърси и задиша на пресекулки. Те станаха все по-редки, докато накрая тя спря да диша.
Всички около тях също затаиха дъх.
— Ройс! — изкрещя Ейдриън. — Тя е твоя дъщеря, ако умреш, тя ще остане сираче също като теб! Ще я изоставиш ли, както родителите ти са го сторили? Ройс!
Двете тела потръпнаха едновременно и си поеха рязко дъх. Ариста, плувнала в пот, отпусна глава върху Ейдриън. Ройс дишаше тежко, бавно отваряйки очи. Не каза нищо, но погледът му се спря върху момиченцето.
Глава 28
Пълен кръг
Задното колело на колата попадна в поредната дупка и подскочи така, че Ариста се събуди. Отдръпна одеялото и присви очи към небето. Слънцето бе ниско на хоризонта, а движението на колата караше гористия хълм отдясно да изглежда сякаш се отдалечава. Вратът и гърбът ѝ бяха схванати, все още се чувстваше изцедена. Осъзна, че напук на неравностите по пътя бе спала цял ден. Стомахът я болеше от глад. Сред зъбите ѝ сякаш имаше пясък, а лявата ръка бе изтръпнала. На капрата стояха Магнус и Дигън. Ейдриън ѝ бе постлал колкото се може по-удобно ложе, употребявайки всичките им одеяла на мястото на изразходваните припаси.
Модина и момичетата също бяха в колата. Али и Мърси спяха между нея и императрицата. Бяха се свили на дребни клъбца, притиснали колене към гърдите си. Модина седеше наметната с одеяло и оглеждаше пейзажа. Плъзгачите бяха заменени с колела, въртящи се върху кален път, разсякъл две снежни полета, из които тук-таме надничаха треви. Гледката им я накара да се замисли. Обърса лице с одеялото, сетне извади четката си и се зае с трудоемкия процес да изчисти косата си.