Пред конюшнята седеше мъж, заточващ нож на плуг, който ги забеляза. Имаше остра черна брада и оцапано сипаничаво лице. Бе облечен в традиционната за вилан гугла и туника до коленете. Шокирано се взря в тях за няколко секунди, сетне издаде някакъв звук, който наподобяваше цвърчене. Изтича до камбаната, окачена на стълб в средата на улицата, и я удари пет пъти, след което се стрелна към имението.
— Чудак — отбеляза Ейдриън, спирайки коня си при кладенеца, след което даде знак на всички да спрат.
— Май го изплаши — рече Ройс.
Ейдриън хвърли поглед назад към елфите, застанали в идеална редица на огромните си бели коне, облечени в златна броня. Средният от тях държеше десетфутов прът, от който се вееше дълъг златно-син флаг.
— Да, сигурно от мен се е стреснал.
Двамата продължиха да гледат търчащия мъж. Сега вече изглеждаше не по-голям от палец, но Ейдриън все още можеше да види как краката му нанасят удари по земята.
— Познаваш ли го? — попита Ройс.
Ейдриън поклати глава.
— За какво е камбаната?
— Спешни случаи, пожари, тревога — такива неща.
— Предполагам не е видял пожар.
— Тук ли ще спрем? — попита Майрън. Двамата с Моувин седяха на конете си точно зад елфите, непосредствено преди колата. — Дамите питат.
— Може. Възнамерявах да идем до имението и да се представим, но… смятам, че за това вече са се погрижили.
Слезе, позволявайки на коня си да се напие с вода. Останалите също слязоха, включително Ариста и Модина — императрицата все още бе увила раменете си в одеяло. Оставиха момичетата да спят в колата.
Ейдриън тъкмо се канеше да потропа на вратата на пекарната, когато тълпа започна да изпълва селото, следвайки кравешкия път откъм нивите. Бяха вдигнали гребла над главите си и изскочиха на улицата, спирайки в мига, щом ги видяха. Ейдриън разпозна повечето от лицата: Осгар надзирателят, шивачът Харбърт, Алгър дърводелецът, коларят Уилфред.
— Ади! — викна Армигил. Старата пивоварка си проби път. Широките ѝ бедра разблъскаха тълпата. — Как… К’во дириш тука, хлапе? И кой си довел със себе си?
— Аз… — едва можа да отговори той, преди тя да продължи.
— Не си прави труда да разправяш. Трябва да се махнете. Взимай си хората и марш!
— Трябва да поработиш над обноските си, мила — рече ѝ боецът. — Миналия път ме удряш, а сега…
— Не разбираш, хлапе. Нещата се промениха. Няма време да думам. Трябва да се махаш оттука. Негова светлост опра пешкира предния път.
— Ади? — приближиха се Дънстън и жена му, които ги гледаха невярващо. И двамата бяха облечени в захабена вълна, покрити с парченца кал, а босите им нозе бяха потънали в пръст.
— Как си, Дън? — попита Ейдриън. — Какво правиш на полето?
— Ора — сухо отвърна той, взирайки се към непознатите. — Е, опитвам се. Постопли се, но почвата още не е достатъчно мека.
— Ореш? Но ти си пекар.
— Печем нощем.
— А кога спите?
— Стига си плещил и се чупаросвай! Да те няма! — викна му Армигил, сякаш той беше натресла се в градината ѝ крава. — Ади, не разбираш. Ако те открият тук…
— Точно така — съгласи се Дънстън, сякаш се пробуждаше. — Трябва да си вървиш. Ако Лурет те види…
— Лурет? Представителят? Още е тук?
— Изобщо не си е тръгвал — рече Осгар.
— Обвини лорд Балдуин в нелоялност — вметна Уилфред.
— Сиуард умря в боя — тъжно каза Армигил. — Лурет заключи бедния стар Балдуин в собствената му тъмница, затова ти и дружките ти трябва да се вдигате!
— Късно — рече Ройс, поглеждайки към имението. — По хълма вече маршируват хора.
— Кои са те? Имперски войници? — попита Ейдриън.
— Така изглежда. С униформи са — каза крадецът.
— Какво става? — попита Ариста, пристъпвайки напред. Усмихна се към Дънстън и Арбър.
— О, Емма! — Арбър ѝ заговори със страхлив тон, но не каза нищо повече. За миг Ариста изглеждаше объркана, сетне се изсмя.
— Олеле — продължи Армигил, забелязвайки колата, където Али и Мерседес се прозяваха. На лицето ѝ се появи тъжно изражение. — И дребосъци ли сте помъкнали?
— Твърде късно ли е да ги скрием? — попита Арбър.
— Оттам могат да ни видят — отвърна Осгар.
Моувин пристъпи до Ройс, поглеждайки към дребните фигурки, които слизаха по склона.
— Колко са?
— Дванадесет — отвърна Ройс — с Лурет включително.
— Дванадесет? — изненадано рече Моувин. — Наистина?
Крадецът сви рамене.