— За какво мислите? — попита Ейдриън.
— Моля? О, просто се надявах Олрик да е щастлив.
— Убеден съм.
Тя кимна и Ейдриън издигна чаша.
— За Олрик — рече той.
— За Олрик — повтори Моувин.
Всички в стаята, които държаха халби — дори и онези, които не бяха чували за Олрик — издигнаха чаши. Очите ѝ се преместиха върху Али, която сега стоеше между Модина и Мърси, отхапвайки като пиле от къс кафяв хляб.
— За Уайът и Елдън — прошепна Ариста, толкова тихо, че дори и Ейдриън не я чу, и изпразни чашата си.
— Много съжалявам за станалото, Дън — обърна се към приятеля си Ейдриън, докато Дън помагаше в разнасянето на храна. — Много ли беше зле, какво стана след като си тръгнахме?
Дънстън погледна да види къде е жена му.
— За Арбър беше много трудно — рече той. — Изглеждах по-зле, отколкото беше в действителност. Близо шест седмици тя трябваше да върши всичко, но сега това отмина. Свикнал съм да ми понапукват главата — той се ухили, сетне погледна любопитно към Ейдриън и Ариста, седящи ръка за ръка. Ройс току-що влезе и Дънстън го погледна нервно. — По-добре внимавай. Той не изглежда да е от типа, които прощават подобни неща.
Дънстън се отдалечи, оставяйки Ариста и Ейдриън объркано да се взират един в друг.
Ройс се поколеба на прага, спирайки очи на момичетата, които стояха в краката на Модина. Императрицата бе една от малкото, които седяха на стол. Идеята не беше нейна, но Баркърови бяха настояли. Той отиде и седна до Ейдриън.
— Къде са сенките ти? — попита Ейдриън.
— Изглеждаш разтревожен.
— Просто искам да зная предварително, ако предизвикаш нова война.
— Смайваща увереност в дипломатическите ми умения имаш.
— Какви дипломатически умения?
Ройс се навъси.
— Отвън са. Поговорих с тях за пространството.
— Така ли?
— Говорят апелански. А и нали поназнайвам малко елфически.
Ройс се облегна на крака на масата, загледан в Мърси, която се кикотеше, докато Али шептеше нещо в ухото ѝ.
— Защо не идеш да поговориш с нея?
Ройс сви рамене, тревога сбърчила челото му.
— Какво има?
— Нищо — Ройс се изправи. — Тук е малко горещо за вкуса ми.
Гледаха го как внимателно пристъпва около седящите на пода и излиза. Ейдриън погледна към Ариста.
— Върви — рече му тя.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се. Върви.
Той се усмихна, целуна я и се изправи да догони Ройс.
Ариста плъзна поглед по заобикалящите я усмихнати приятелски лица, които разговаряха и се смееха. Откъм кухнята пристигаха димящи купи. Абелард, седнал на обърната кофа, насмоляваше лъка си, чакайки Дани, който седеше до него и довършваше чиния овнешко. Помещението се изпълваше, мястото за сядане намаляваше заплашително. Около Модина имаше широко пространство въпреки тълпата. Императрицата седеше в ъгъла срещу вратата и се усмихваше по-широко от когато и да било. Само момичетата стояха близо до нея, но всички очи в стаята постоянно се насочваха натам.
Ариста се изправи и откри Арбър да мята кръгъл самун в пещта. Опря се на тезгяха и обърса чело с опакото на набрашнената си ръка.
— Този е последният — усмихнато ѝ рече тя. — Притеснявах се за теб. И двамата се притеснявахме.
— Наистина?
— Да! Само как изчезнахте онази нощ, а после дойдоха войниците — страхувахме се за теб. В селото цареше смут цяла седмица след това. Четири пъти идваха да тършуват из брашното. Не зная за какво те търсеха — и още не зная.
— Вече е без значение — рече ѝ Ариста. — Всичко свърши и отсега нататък нещата ще бъдат различни.
Изражението на Арбър показваше, че тя не знае как да разтълкува тези думи.
— Я кажи, още ли пазиш роклята, която ти дадох?
— О, да! — тя погледна към робата на Ариста. — Естествено, искаш си я обратно.
Тя понечи да се отдалечи, но Ариста я хвана за ръката.
— Не, не заради това питах.
— Всичко е наред. Грижих се добре за нея — нито веднъж не съм я носила. Само я погледнах няколко пъти.
— Просто си мислех, че трябва да я облечеш, защото ще ти трябва.
— О, не, никога няма да облека толкова хубава дреха. Както ти казах и преди, няма шанс да ида на бал или на нещо подобно.
— Точно това е — рече ѝ Ариста. — Смятам, че ще отидеш — естествено, ако приемеш.