— Присъединявам се към последното — изръмжа Магнус. — Достатъчно зле беше, когато човеци контролираха Дръминдор, а сега из залите му крачат Гхазел.
— Империята се нуждае от добри люде, които да защитават народа, добри ръце, силни и мъдри. Възможностите ми са ограничени — тя посочи към онези от двора ѝ. — Не сме всесилни. Земята е обширна, не можем да сме навсякъде. Сетне идва въпросът със стабилността. Докато съм жива, империята ще бъде стабилна, но дори и малките кралства са се разцепвали след кончината на монарх. Колкото по-голяма е империята, толкова по-сериозна е заплахата. Без изградена структура и солидна традиция, в империята може да избухнат граждански войни.
— Две от нещата, правели Старата империя тъй силна — тъй единна — каза им Нимбус — са били Цензариума и Тешлорската гилдия. Най-добрите от тях оформяли имперския съвет. Те поддържали ред и можели да управляват в отсъствието на владетел. Докато тези институции не бъдат възстановени — докато магьосниците и рицарите не тръгнат по пътищата, посещавайки далечните губернатори, за да се уверят, че те управляват справедливо, докато не охраняват границите на Калис и Естрендор, империята няма да бъде цялостна или безопасна.
— Представете си какво биха могли да сторят сто Ейдриъновци и сто Аристи — каза им Модина. — И ти — погледна към Майрън. — Трябва ни нов университет. Шеридън изгоря. Няма по-подходящ от теб за подобен проект.
— Но аз… — поде монахът.
— Мисли за това като за по-голям манастир — намеси се Нимбус. — Управление на по-голямо братство. Ще преподаваш философия, инженерни науки, езици — включително елфически — и естествено за Марибор. В стария град могат да бъдат изпратени отряди, които да приберат останалите там книги. Това ще бъдат семената, с които ще посееш знание у онези, които желаят да се учат.
— Ще съберем всички произведения и ще ги обединим в най-голямата библиотека, строена някога — додаде Модина.
— Това звучи добре, но моите братя по расо…
— Ще има достатъчно работа за всички.
— Вече започнах с полагането на основите за скрипториума — каза му Магнус. — Пет пъти по-голям е от онзи в Уиндското абатство.
— А Цензариума? — Ариста погледна към джуджето.
Магнус се усмихна засрамено.
— Стените вече се издигат. Ей там вляво са.
— Значи вече е решено? — запита тя, преструвайки се на разгневена.
— Макар със сигурност никой — умело отвърна Нимбус, — най-малко тук присъстващите, да би могъл да иска нещо повече от двама ви, макар да сте си заслужили дълга почивка, бях убеден, че никой от вас не ще изостави императрицата или империята, за която се сражавахте толкова усилено.
— Къде ще бъде рицарската зала? — попита Ейдриън.
Магнус посочи:
— Срещу Цензариума, разбира се. Точно както в стария град.
— Поне ще бъдем съседи — каза Ейдриън.
— Може да обядваме заедно — ухили му се Ариста.
— А между тях ще е фонтанът със статуята на Олрик, Уайът и Елдън — обясни Модина.
— Е? — попита Ейдриън.
Ариста присви очи и сви устни.
— Заменяш се с нас, нали? — попита тя Нимбус.
— Вие сте семената на новия съвет.
— Поне си честен. Добре — рече тя, сетне погледна към Магнус. — Обаче аз ще бъда тази, която ще украси вътрешността на Цензариума. Виждала съм джуджешкия вкус и той не е благоприятен за Изкуството.
Магнус се намуси и промърмори нещо под носа си.
Вратата на двореца се отвори и Ройс пристъпи навън.
— Ейдриън, знаеш ли къде… — той спря в мига, в който видя Нимбус. По лицето му се изписа шок.
— Ройс? — попита Ейдриън.
Ройс не каза нищо, само продължи да се взира в канцлера.
— О, да — рече Модина. — Не си срещал Нимбус, нали?
— Напротив — отвърна Ройс. Той пристъпи напред, приближавайки се към канцлера. — Мислех те за мъртъв.
— Не — отвърна Нимбус. — Още съм жив, скъпи приятелю.
Всички ги гледаха объркани.
— Но как?
— Има ли значение?
— Върнах се — каза Ройс. — Исках да те освободя. Опитах да те спася. Но Амброуз каза…
— Зная, но не аз бях този, който се нуждаеше от освобождаване, нито този, когото трябваше да спасяваш.
Бе ясно и свежо утро. Златиста светлина огря Амбертън и хвърлените от нея сенки се отпуснаха върху никнещия град, издигащ се над земята като новозасадени надежди. В долината около Бернум се виеше ниска мъгла. Въздухът бе тих и спокоен дори и на върха на хълма.