Модина вече бе станала. Уви раменете си в плащ и се отправи към верандата. Откри Ройс там, увесил крака, гледайки как момичетата търчат надолу по оросения хълм, преследвайки мистър Рингс.
— Осъзнаваш, че отнемаш една от любимките ми — рече тя.
Той кимна.
— Направих лорд Уирамлин от племето Ейлиуин стюард и му дадох напътствия да управлява в мир. Оставих ги сами за твърде дълго и трябва да ги нагледам.
Ройс погледна към момичетата.
— Пък и не искам тя да порасне, знаейки само половината история. Искам и да я види с очите си. Трябва да прекося Нидвалден, където не е стъпвал човешки крак, да видя Естрамнадон и Протодървото. Сега три хиляди години изглеждат страшно много време, но един ден… И за двете страни ще е по-добре, ако бъдем мирни съседи. Те не са готови да приветстват хората, нито хората са готови да се прегърнат с тях, но може би с времето…
— Помолих част от онези със смесена кръв да си съберат нещата и да ме чакат при Авемпарта. Вече не сме много — срамота, тъй като те биха станали чудесни посланици, стъпили с по един крак във всяка земя. Биха могли да станат мостове към бъдещето. Ще започнем там, сетне ще ги изпратя обратно. Може би един ден ще видим истински мост над Нидвалден с коли, движещи се и в двете посоки.
Той посочи към двете момиченца.
— Това е началото. Наследникът на единия престол и наследникът на другия преследват заедно голям мишок.
Ейдриън и Ариста също излязоха на верандата. Настаниха се до Ройс и кимнаха.
— Просто се грижи добре за нея — каза Модина.
— Повярвай ми, и косъм няма да падне от главата ѝ, докато съм жив.
Ейдриън внезапно се изсмя и двете се обърнаха към него.
— Какво? — попита Ариста.
— Просто си представих бедните ухажори на Мерседес. Представяте ли си куража на хлапето, което би попитало него за ръката ѝ?
Всички се изсмяха — с изключение на Ройс, който се навъси и промърмори:
— Претенденти? Не се бях замислял…
Ейдриън го плесна по рамото.
— Хайде, ще ти помогна за багажа.
Ройс приключи и с последните дисаги на товарния кон, който прислужниците бяха приготвили. Отново провери ремъците на понито, което Мерседес щеше да язди. Никому нямаше да повери сигурността на седлото ѝ.
Майрън галеше муцуните на конете и ги благославяше. Виждайки погледа на Ройс, той се усмихна и промърмори благословия и за новия крал.
— Сбогом, Ройс. Толкова ми бе приятно да се познаваме. Помниш ли за какво си говорихме в Уиндското абатство при последното ти идване?
Усмивка придърпа крайчетата на устата на Ройс.
— Всеки заслужава малко щастие.
— Да, никога не забравяй това. О, и ако намериш някакви книги от другата страна на Нидвалден, донеси ги при следващото си идване. С радост бих научил повече за елфите.
— Значи се сбогуваме — каза Ейдриън, докато двамата с Ариста слизаха по стълбите, хванати за ръка.
— Най-сетне ще се отървеш от мен — каза му Ройс.
— Ще се върнеш скоро, нали? — попита Ариста.
Той кимна и се усмихна.
— Съмнявам се, че на другия бряг ще имат Монтмърси. Имам място само за няколко бутилки.
— В такъв случай ще се погрижа винаги да имам налично — каза му Ариста. В ръцете си държеше Рога на Гилиндора. — Това принадлежи на владетеля на елфите.
— Благодаря.
— Никакъв ескорт за краля? — попита Ейдриън, оглеждайки се.
— Чакат ни на кръстопътя отвъд гората. Не исках да се взират в мен, докато се сбогувам.
Взе ръката на Ариста и постави тази на Ейдриън отгоре ѝ.
— Предавам го на теб. Официално става твой проблем. Ще трябва да се грижиш за него, а това не е лесно. Той е наивен, доверчив, незрял, ужасно простодушен, невеж за всичко, което си струва да се знае, и яростен идеалист — поспря, артистично мислейки за още качества. — Също така е нерешителен, отвратително честен, ужасен лъжец и твърде добродетелен. Става да се облекчи два пъти всяка нощ, мачка дрехите, вместо да ги сгъва, мляска с отворена уста и говори, докато се храни. Има отвратителен навик да си пука пръстите всяка сутрин на закуска и, естествено, хърка. Последното може да се облекчи като пъхнеш камък под одеялото му.
— Ти си бил? Всички онези нощи, когато лагерувахме? — Ейдриън изглеждаше смаян.
Ариста обви ръце около крадеца и го прегърна силно. Ройс отвърна на прегръдката, сетне за един дълъг момент се вгледа в очите ѝ.
— Той е голям късметлия.
Тя се усмихна и го целуна за сбогом.
След това Ейдриън го сграбчи в мечешките си прегръдки, тупайки го по гърба.
— Пази се, друже.
— Винаги внимавам. О, и ми направи една услуга. Погрижи се Магнус да получи това — подаде му Алвърстоун. — Изчакай да си ида и му кажи… кажи му, че създателят казал, че трябва да го получи.
Модина, Амилия и Нимбус излязоха от двореца заедно с двете момичета и мистър Рингс, когото Амилия неловко държеше в ръце. Императрицата обърсваше сълзите си и полагаше усилия да не позволи на устните си да треперят прекалено очевидно. Когато прекосиха стълбите, тя се наведе и прегърна Мерседес, държейки я за известно време, преди да я пусне. Когато го стори, момиченцето изтича и посочи:
— Това моето пони ли е?
Ройс кимна и Ейдриън я постави върху седлото.
— Чао, Али! — викна тя, галейки гривата на понито. — Отивам да стана принцеса!
Амилия остави миещата мечка.
Нимбус бе облечен в пътни дрехи, на гърба си имаше малка раница, а неизменната кожена чанта висеше до бедрото му.
— И ти ли заминаваш сега? — Амилия го прегърна.
— Съжалявам, че трябва да вървя, Ваше Благородие. Време е.
— Уверена съм, че семейството ти във Вернес ще се радва да те види отново.
Той се усмихна и като наклони глава, откачи златната верига, за да я положи в ръцете ѝ.
— Къде ти е конят? — попита Ейдриън.
— Не ми трябва — отвърна Нимбус.
— Сигурна съм, че империята може да пожали поне това — каза му Модина.
— Убеден съм, че може, Ваше Високопреосвещенство, но предпочитам да вървя.
Последваха още прегръдки, махвания и пожелания за лек път, преди Ройс, Мерседес и Нимбус да поемат надолу по склона. Али търча заедно с тях чак до дърветата и сетне помаха, преди да се върне обратно при Модина.
Нимбус крачеше заедно с тях и Ройс поддържаше бавен ход.
Навлязоха сред дърветата и скоро изгубиха от очи двореца, града и хълма. Пътуваха мълчаливо, заслушани в утринната симфония на птици и насекоми. Мерседес бе запленена от новото си животинче.
— Как се казва понито ми? — попита тя.
— Още си няма име. Искаш ли ти да му избереш?
— О, да… да видим… твоята кобила как се казва, тате?
— Мишка. Императрицата ѝ измисли това име.
Мерседес сбърчи носле.
— Не ми харесва. Моето момче или момиче е?
— Момче — каза ѝ Ройс.
— Момче… добре.
Тя потупа устни със замислено изражение, сетне смръщи вежди, потънала в мисли.
— Какво ще кажеш за Елиас? — предложи Нимбус. — Или Стърлинг.
Ройс се взря в бившия канцлер, който сладко се усмихна в отговор.
— Стърлинг ми харесва — каза Мерседес.
Гората изтъня и те излязоха на полето, където старият път се кръстосваше с новите, прясно прекарани от пътуващите на запад към Ратибор и на север към Колнора. Недалеч от тях изчакваше група ездачи в златно и синьо, яхнали бели коне.
— Тук се разделяме — каза им Нимбус.
Ройс погледна към стройния мъж с перуката.
— Кой си ти всъщност?
Нимбус се усмихна.
— Вече знаеш това.
— Ако не беше ти… — Ройс спря. — Винаги съм съжалявал, че не успях да ти благодаря.
— Аз също искам да ти благодаря, Ройс.
— За какво? — объркано запита въпросният.
— За напомнянето, че всеки, независимо какво е сторил, може да получи опрощение, ако го потърси.
Кльощавият мъж се обърна и закрачи към Ратибор. Ройс го проследи с поглед, сетне се обърна към дъщеря си.
— Да отидем да посетим елфите — рече той. Точно тогава отекна гръм.
Ройс объркано вдигна глава към ясното синьо небе.
— Виж! — рече Мерседес, сочейки пътя.
Ройс се обърна и видя Нимбус да стои неподвижен, насочил очи към небосвода.
Към земята се носеше бяло перо. То се завихряше, плъзгайки се по нежния ветрец, докато се приближи достатъчно към високия мъж с перуката, който се пресегна и го улови между пръстите си. Целуна го нежно, сетне го прибра в кожената си чанта. Затвори я и продължи по пътя, като си свирукаше, докато не изчезна зад един хълм.