— Рицар ли си?
— Не, не съм рицар — подбели очи Ейдриън.
Друг от тях се изсмя и сръга скъсания ръкав.
— Тъпак, не виждаш ли, че не е по-дърт от хлапето до него.
— Не ме бутай върху кея, мухльо мазен! — Мъжът отново погледна към Ейдриън. — Не е толкова млад.
— Може — рече трети. — Кралете вършат тъпотии. Чух, че веднъж един си посветил кучето. Нарекъл го сър Петньо.
Четиримата се изсмяха. Ейдриън се изкушаваше да се присъедини към тях, но ужасеният израз върху лика на Пикълс го спря.
Онзи с раздрания ръкав направи крачка напред.
— Поне оръженосец трябва да е. В името на Марибор, гледайте само какво желязо. Къде е господарят ти, хлапе? Някъде наоколо ли е?
— И оръженосец не съм — отвърна Блекуотър.
— Нима? Тогава за какво ти е тая стомана?
— Не е твоя работа.
Мъжете се засмяха:
— Костелив орех, а?
Те се разпръснаха, стискайки тоягите си. Един от тях бе промушил кожен ремък през дупка в своята, който бе намотал около ръката си. Вероятно е решил, че идеята е добра, помисли си Ейдриън.
— По-добре ни оставете на мира! — каза Пикълс с треперещ глас. — Не знаете ли кой е това? — Посочи към Ейдриън. — Това е прословут мечоносец, току-що пристигна с кораба от Дагастан. Наричат го Ужасът на Калис. Не сте ли чували за бойците от арените им? Той е един от тях, роден убиец.
Смях.
— О, нима? — рече най-близкият, като поспря, за да се изплюе през раздалечените си предни зъби.
— Да! — настоя Пикълс. — Онези от изтока са го направили зъл. Сега е като звяр, много докачлив и много опасен.
— Значи този бозайник бил кръвожаден гладиатор, викаш? — Мъжът втренчи преценяващ поглед в Ейдриън и сви устни. — Едър е, признавам, ама още му се стича мляко по брадичката. Какъв боец си ти, момче? Ти си от ония мърляви гамени, които съм виждал да се бият из уличките и край пивниците за жалки трошици. Ти, момчето ми, съвсем скоро ще поемеш на нова мисия в морето. По-добро нещо не би могъл и да намериш. Ще те хранят и ще се научиш да работиш — здравата. Ще станеш мъж.
Пикълс понечи да избяга, но пънът го сграбчи за косата.
— Пусни го — каза Ейдриън.
— Как го рече… — изкиска се онзи, който държеше Пикълс. — Не е твоя работа?
— Той е мой оръженосец.
Онези отново се изсмяха.
— Нали каза, че не си рицар?
— Работи за мен — това е достатъчно.
— Не, не е. Вече се занимава с мореплаване. — Той метна мускулеста ръка около врата на Пикълс и го наведе, а друг се приближи с въже, което бе откачил от колана си.
— Казах да го пуснеш — повтори Ейдриън, този път по-заплашително.
— Дрехите ти са прекалено гиздави, за да си плъх като него, но не достатъчно, за да си благородник — озъби се скъсаният ръкав. — Така че не ни давай нареждания, хлапе. Теб не вземаме, защото ти си нечия собственост, някой ти е окичил три меча и може да се разсмърди, ако изчезнеш. Такива проблеми не ни трябват. Обаче не си насилвай късмета. Защото тогава трошим кокали. А ако се престараеш, и теб ще метнем в лодката.
— Много мразя такива като теб — каза Блекуотър, поклащайки глава. — Току-що слязох от проклетия кораб. Един месец плавах — цял месец! Толкова дълго пътувах, за да оставя зад себе си подобни неща. — Отново поклати глава отвратено. — И ето ви вас — и теб също. — Посочи към Пикълс, чиито ръце в момента биваха връзвани зад гърба. — Не съм ти искал помощта. Не съм искал водач, помощник или паж. Сам си бях добре. Но не, трябваше да ми задигнеш торбата. И най-лошото, не избяга. Може би си просто глупав, не зная. Обаче нямаше как да не видя, че ти остана, за да ми помогнеш.
— Съжалявам, че не се справих по-добре — тъжно го погледна Пикълс.
Боецът въздъхна:
— Ето пак. По дяволите.
Ейдриън отново погледна към нехранимайковците. Вече знаеше как ще свършат нещата — как се развиваха винаги — но въпреки това опита:
— Вижте, аз не съм рицар. И оръженосец не съм. Но тези мечове са мои и макар Пикълс да си мислеше, че си съчинява, за да ви сплаши, аз…
— Млъквай. — Онзи със скъсания ръкав пристъпи напред и замахна, за да блъсне Ейдриън с тоягата си. Върху хлъзгавите дъски за последния бе лесно да наруши равновесието на противника си. Той улови ръката на мъжа, изви китката и лакътя и строши костта. Разнесе се звук като от трошенето на орех. Блъсна крещящия соподържец, който полетя и падна във водата.
Сега Ейдриън можеше да изтегли мечовете си — и рефлексът почти го накара да го направи — ала той си бе обещал, че нещата ще са различни. Пък и разполагаше с тоягата на мъжа, която бе съумял да изтръгне от ръката му — яко парче хикъри с диаметър около инч и малко по-дълго от един фут. Дръжката бе загладена от дългогодишна употреба, а другият край беше покафенял от пропивалата се в дървото кръв.