— А, чудесно, чудесно. Един възрастен човек се нуждае от малко раздвижване. Но да продължим.
— Къде отиваме? — попита Мърси.
— Акуеста — отвърна Аркадиус. — Знаеш къде е това, нали, мила? Там императрицата управлява от големия си дворец. Би искала да я срещнеш, нали?
— Тя ще може ли да ни спре?
Миранда забеляза, че погледът на момиченцето се е преместил върху пламналия университет. Тя също погледна натам, проследявайки как сиянието се издига над дърветата. Вече се бяха отдалечили на мили разстояние, а светлината все още изпълваше хоризонта. Мрачни сенки прелитаха над огъня. Виеха се над пламтящия Шеридън, а от устите им бликаха огнени струи.
— Можем да се надяваме, миличка. Можем да се надяваме — каза Аркадиус. — Трябва да вървим. Зная, че си уморена. Зная, че ти е студено. И аз се чувствам така, но трябва да продължим. Трябва да се отдалечим.
Мърси кимна — или потръпна. Трудно беше да се определи.
Миранда очисти снега от гръбчето и краката ѝ в опит да я предпази от допълнително измокряне. Това ѝ спечели предупредителен взор от мистър Рингс.
— Другите животни дали са избягали? — попита Мърси.
— Убеден съм — увери я Аркадиус. — Те са умни. Макар и не колкото мистър Рингс — в крайна сметка той се уреди с транспорт.
Мърси отново кимна и додаде с надежда:
— Сигурна съм, че Тийкъп се е измъкнала. Тя може да лети.
Миранда провери раницата ѝ, както и своята собствена, за да се убеди, че са все още пристегнати здраво. Погледна към мрачния път, ширнал се пред тях.
— Това ще ни отведе през Колнора право в Акуеста — обясни старият професор.
— Колко време ще ни трябва? — попита Мърси.
— Няколко дни — може би седмица. А ако времето се задържи лошо — и по-дълго.
Миранда видя разочарованието в очите ѝ.
— Не се притеснявай. Щом се отдалечим достатъчно, ще спрем, ще си починем и ще ядем. Ще приготвя нещо топло и ще поспим. Но сега не трябва да спираме. След като сме на пътя, вече ще е по-лесно.
Жената хвана Мърси за ръка и отново поеха. Със задоволство установи, че казаното от нея се оказва истина. Оставените от колите следи улесняваха пътуването, пък и беше нанадолнище. Поддържаха бързо темпо. Скоро гората удуши сиянието зад тях. Светът утихна и се смрачи, само звукът на ледения вятър им правеше компания.
Миранда хвърли поглед към пристъпващия уморено професор. Той бе притиснал плаща си плътно до врата, кожата на лицето му бе почервеняла, дишаше мъчително.
— Сигурен ли си, че си добре?
Първоначално Аркадиус не отговори. Приближи се, усмихна се насилено, сетне прошепна в ухото ѝ:
— Страхувам се, че може да се наложи да довършиш пътуването без мен.
— Какво? — прекалено гръмко каза Миранда. Хвърли поглед към момиченцето, но Мърси не повдигна глава. — Скоро ще спрем. Ще си починем и утре ще наваксаме. Днес се движихме сносно. Дай ми раницата си — тя протегна ръка.
— Не. Аз ще си я нося. Знаеш, че е чупливо и опасно. Ако някой умре, носейки го, то искам да бъда аз. А почивката няма да има значение. Не съм достатъчно силен за подобно пътуване. И двамата знаем това.
— Не можеш да се откажеш.
— Не го правя. Предавам водачеството на теб. Ти ще се оправиш.
— Но аз не зная какво да правя. Така и не ми каза какъв е планът.
Аркадиус се изкикоти.
— Защото често се променя. Надявах се регентите да приемат Мърси за наследник на Модина, но те отказаха.
— И сега?
— Сега Модина е на престола, така че може да имаме и втори шанс. Най-доброто, което можеш да сториш, е да идеш до Акуеста и да искаш аудиенция.
— Но аз не зная как…
— Ще измислиш нещо. Запознай императрицата с Мърси. Това ще е стъпка в правилната посока. Скоро ти ще бъдеш единствената, която знае истината. Не ми е приятно да те натоварвам с това бреме, но нямам избор.
Миранда поклати глава.
— Майка ми беше тази, която ме натовари. Не ти.
— Изповедта на смъртно легло е тежичка — старецът кимна. — Но това ѝ е позволило да умре в мир.
— Така ли мислиш? Или духът ѝ още не е намерил покой? Понякога ми се струва, че ме наблюдава. Аз плащам цената за страхливостта ѝ.
— Майка ти е била млада, бедна и глупава. Станала е свидетел на смъртта на дузина мъже и убийството на родилка и дете, едва успявайки да се измъкне. Живяла е в постоянен страх, че някога някой може да узнае за близнаците и че тя е спасила един от тях.
— Но — рече горчиво Миранда — стореното от нея е грешно и безсъвестно. А най-лошото е, че не отнесе греха със себе си в гроба. Но неее, трябваше да ми каже. Да натовари мен с отговорността да поправям грешките ѝ. Трябваше…