— Как наистина! Това е липсващото парче. Всъщност ти си единственият, който би могъл да знае. Я кажи, Аркадиус Латимър, с какво си изкарваше хляба баща ти?
— Беше кошничар, но не виждам какво…
— Да. И как сиромашкият син на един кошничар от бедно селце се издига до професор в университета Шеридън? Съмнявам се, че баща ти изобщо е знаел да чете, а пък синът му е един от най-почитаните учени в света. Как точно се случва това?
— Гай, точно на такъв като теб ли трябва да обяснявам за амбицията и усилената работа?
Стражът се усмихна презрително.
— Изчезна за десет години, а когато се появи отново, знаеше много повече.
— Измисляш си.
— Църквата не назначава просто така в университета. Нима мислиш, че не разполагаме със записи?
— Не, разбира се. Просто мислех, че ти не си ги чел — старецът се усмихна.
— Аз съм страж, идиот такъв. Имам достъп до цялата архива.
— Да, но не мислех, че изследването за мен ще представлява интерес. На младини бях луда глава и също така красавец. Това пише ли го?
— Пише, че си намерил гроба на Йолрик. Кой е бил той?
— Пък аз си мислех, че знаеш всичко.
— Нямах време да се ровя в библиотеките. Бързах да те заловя.
— Но защо? Защо мен? Защо си извадил меч?
— Защото Наследникът на Новрон трябва да умре.
— Тя не е наследникът. Защо мислиш, че е тя? Как бих могъл да зная личността му?
— Защото това е една от тайните, които си донесъл. Узнал си как да откриеш наследника.
— Ба! Наистина, Гай, имаш богато въображение.
— Имаше и други записи. Църквата те е викала на разпит. Мислили са, че си посетил Персепликуис — както онзи Едмънд Хол. Няколко дни след това в Ратибор е имало сражение. Бременна майка и съпругът ѝ са били убити. Идентифицирани като Линита и Нарон Браун, те и детето им са били екзекутирани от серети. Намирам за странно, че след векове търсене моят предшественик успял да открие Наследника само няколко дни след разпита ти.
Гай прониза професора с поглед.
— Сделка ли сключи? Изтъргува информацията в замяна на свободата си? Убеден съм, че са ти казали, че търсят наследника, за да го възстановят на трона. Трябва да е било ужасно, когато си узнал истината. Сигурно си се почувствал използван, а вината трябва да е била непоносима.
Луис Гай поспря, за да даде възможност на Аркадиус да отговори, но възрастният човек не каза нищо.
— След това всички са мислили, че родът е бил унищожен, не е ли така? Дори и патриархът си е нямал представа, че има друг наследник. Тогава Есрахаддон избягва и отива право при Дигън Гаунт. Само дето Дигън не е наследникът. Дълго време бях заблуден, но представи си колко бях шокиран, когато повторният кръвен тест се оказа отрицателен. Несъмнено същата отвара, която Есрахаддон използва за Ариста и крал Амрат, за да накара Брага да нападне Есендънови. Сега, като поглеждам назад, си мисля, че един магьосник от Старата империя не бил толкова глупав, че да ни отведе директно при наследника.
— Но е имало друг наследник, нали? А ти си използвал същия номер, като първия път, за да я намериш — Гай хвърли поглед към Мърси. — Тя какво е? Незаконно родена? Племенница? — пристъпи към Миранда. — Пусни я.
— Не! — викна професорът.
Един от войниците хвана Миранда, а другият отскубна детето от нея.
— Но нека се подсигурим. Няма да допусна същата грешка два пъти.
С ловко движение на китката Гай поряза ръката на Мърси. Тя изпищя, а мистър Рингс просъска.
— Това е съвсем ненужно! — каза Аркадиус.
— Не ги изпускайте от очи — нареди на хората си стражът, докато отиваше към коня си.
— Тихичко, бъди храбра заради мен — обърна се Миранда към момичето.
Гай внимателно положи меча си на земята и измъкна от седлото си кожена торба. Извади три стъкленици. Отпуши първата, наклони я леко и поръси малко от прахта върху окървавеното острие.
— Искам да си вървя — изхленчи Мърси, хваната здраво. — Може ли да си вървим вече?
— Интересно — промърмори Гай, отсипвайки от втората стъкленица. Тя съдържаше течност, която засъска върху острието.
— Гай! — викна Аркадиус, пристъпвайки напред.
— Много интересно — продължи стражът. Отпуши и третата стъкленица.
— Недей! — изкрещя старецът.
Една капка се отрони от стъкленицата.
Пук!
Звукът приличаше на извадена тапа, а блясъкът бе ослепителен.
Луис Гай се изправи, вперил очи във върха на меча си. Започна да се смее. Смехът му звучеше странно, като песента на побъркан.