— Най-сетне. Най-накрая открих Наследника на Новрон. Моята ръка ще завърши делото на предтечите ми.
— Миранда — прошепна Аркадиус, — вече нищо не можеш да сториш.
Очите на стареца посочиха лагера.
Вече се бе развиделило достатъчно, за да се вижда дима от няколкото огъня. Евентуалната помощ бе толкова близо. Най-много на няколкостотин ярда.
— Отдадох живота си да поправя грешката си. Но сега от теб зависи какво ще бъде сторено — каза професорът.
Луис Гай взе момичето и я сложи на коня си.
— Ще я отведем при патриарха.
— Ами тези двамата, сър? — попита един от качулатите.
— Вземете стареца. Жената убийте.
Сърцето на Миранда подскочи, когато войникът посегна към меча си.
— Чакайте! — каза Аркадиус. — Ами рогът? — професорът отстъпваше назад, стиснал торбата си. — Патриархът ще иска и рога, нали?
Очите на Гай се стрелнаха към торбата, която Аркадиус държеше.
— У теб ли е?
Аркадиус хвърли отчаян поглед към Миранда, сетне се обърна и побягна по пътя.
— Пази детето — нареди на един от хората си Гай. Махвайки с ръка на другия, двамата затичаха подир професора. Аркадиус търчеше със скорост, която Миранда не смяташе за възможна.
Гледаше го — най-близкият ѝ приятел — как тича по пътя, развял наметалото си. Гледката би била смешна, ако не знаеше какво носи в торбата си старецът. Знаеше защо бяга, какво означава това, какво се иска от нея.
Плъзна ръка под плаща си. Не бе убивала досега, но какъв избор имаше? Мъжът беше войник, вероятно серет. Той се обърна с гръб към Миранда, за да улови по-добре коня на Гай, съсредоточавайки вниманието си върху Мърси и съскащата миеща мечка.
Миранда разполагаше със секунди, преди Гай и другият да настигнат Аркадиус. Плачеше ѝ се от това, което знаеше, че предстои. Бяха стигнали толкова далеч, жертвали толкова много… и точно когато бяха близо до целта си, да бъде спрян по такъв начин… да намери смъртта си на пътя… Трагичен бе твърде слаба дума за подобна несправедливост. Ала после щеше да има време за сълзи. Професорът разчиташе на нея и тя нямаше да го разочарова. Онзи поглед ѝ бе казал всичко. Това бе последният риск. Успееха ли да отведат Мърси до Модина, всичко можеше да бъде поправено.
Изтегли кинжала и се стрелна напред. С все сила промуши войника в гръб. Той не носеше броня и острието проникна дълбоко през плата, кожата и мускулите.
Той се извъртя и я удари. Юмрукът му уцели бузата ѝ. Ударът я замая и тя падна в снега, все още стискайки хлъзгавия от кръв кинжал.
Мърси се вкопчи в седлото и изпищя. Миещата мечка бе настръхнала.
Миранда се изправи на крака, а войникът изтегли меча си. Беше лошо ранен. Пристъпи към нея с олюляване. Тя се опита да побегне към коня и Мърси, но серетът беше по-бърз. Мечът му потъна в нея някъде около кръста ѝ. Усети как острието я пронизва. Болката бе нажежена, но внезапно изпита студ. Краката ѝ се подкосиха. Успя да се вкопчи в седлото. Ужасеният кон се понесе, влачейки я.
Войникът падна на колене, в гърлото му клокочеше кръв.
Миранда се опита да се издърпа, но краката ѝ не я слушаха. Висяха безжизнено, жената усети силата да изтича и от ръцете ѝ.
— Вземи юздите, Мърси. Дръж се здраво.
Гай и войникът бяха настигнали Аркадиус. Стражът, спрял се при писъците на момичето, изоставаше, но другият войник бе повалил професора в снега.
— Мърси — каза Миранда, — трябва да яздиш. Насочи го натам — язди към лагерните огньове. Помоли за помощ. Върви.
С последни сили удари коня по хълбока. Животното се стрелна напред. Седлото се отскубна от пръстите на Миранда и тя още веднъж се строполи в снега. Легнала по гръб, тя се вслуша в заглъхващите копита.
— На… — чу Гай да крещи, но вече бе късно. Аркадиус бе отворил торбата.
Дори и от това разстояние Миранда усети земята да потръпва от експлозията. Миг по-късно повей на вятъра я засипа със снежинки от вдигналия се високо във въздуха снежен облак. Аркадиус и борещият се с него войник умряха на място. Гай бе отхвърлен от взрива. Останалите коне се пръснаха.
Когато облакът се уталожи, Миранда се взря в просветляващото се небе. Вече не ѝ беше студено. Болката отслабваше едновременно с усещането в крайниците. Лек ветрец я помилва по бузата и тя забеляза, че роклята ѝ е подгизнала от кръв. В устата си усещаше металически вкус. Дишането ѝ се затрудни — като че се давеше.
Гай бе още жив. Чу го да проклина стареца и да вика по конете, сякаш бяха непослушни кучета. Стъпки в снега, проскърцване на кожа, сетне звук на копита.
Остана сама в тишината на зимното утро.