Беше тихо. Спокойно.
— Мили Марибор, чуй ме — замоли се тя към небето. — Отче Новронски, създателю на хората.
Пое последния си дъх и с него изрече:
— Грижи се за единствената си дъщеря.
Аленда Ланаклин пристъпи от шатрата си в хладния утринен въздух. Носеше най-дебелата си вълнена рокля и се бе заметнала с две кожи, но пак потрепваше. Слънцето тъкмо изгряваше — студена млечиста мъгла в гъстата супа на зимното небе. Облаците не се бяха махали в продължение на цяла седмица. Зачуди се дали някога ще види слънцето отново.
Оглеждаше издигнатите наоколо шатри. Дим се издигаше от почернелите огнища за радост на вятъра. Край тях крачеха закачулени фигури, така увити, че трудно можеше да се определи принадлежащият им пол. Обаче дилемата все пак бе спестена, защото всички крачещи бяха жени. В лагера имаше също деца и възрастни. Вървяха с наведени глави, внимателно подбирайки пътя си.
В светлината всичко изглеждаше толкова различно, тъй тихо и спокойно. Миналата нощ представляваше огнен ужас и писъци, паническо бягство по Уестфилдския път. Бяха спрели съвсем за кратко, за да се преброят. Аленда беше толкова изтощена, че съвсем смътно помнеше издигането на лагера.
— Добро утро, милейди — поздрави я Емили изпод одеялото, което бе увила около плаща си. Думите ѝ бяха лишени от обичайната жизнерадостност. Прислужницата на Аленда винаги посрещаше утрото с усмивка. Сега стоеше мрачно, зачервяващите ѝ се ръце трепереха, брадичката ѝ се тресеше.
— Такова ли е, Емили? — Аленда се огледа отново. — По какво го определи?
— Да ви намерим нещо за закуска. Нещо топло ще ви накара да се почувствате по-добре.
— Баща ми и братята ми са мъртви — каза Аленда. — Идва краят на света. С какво ще ми помогне една закуска?
— Не зная, милейди, но трябва да опитаме. Това искаше баща ви — да оцелеете, имам предвид. Затова и той остана, за да прикрива бягството ни.
Мощен звук, отекнал като гръмотевица, долетя откъм север. Всички глави се извъртяха натам. По лицата на всички бе изписан ужас — краят несъмнено бе дошъл.
В средата на лагера Аленда откри Белинда Пикъринг, дъщеря ѝ — Ленар, стария Юлиан, камерхера на Меленгар и лорд Валин — единственият им защитник. Възрастният рицар ги бе повел сред снощния хаос. Те представляваха последните останки от кралския двор, поне в Меленгар. Крал Олрик се намираше в Акуеста, спасявайки сестра си, Ариста, от екзекуция. При него бягаха.
— Нямам представа, но би било глупаво да оставаме — каза лорд Валин.
— Съгласна съм — каза Белинда.
Лорд Валин се обърна към едно момче.
— Разбуди всички. Потегляме моментално.
— Еми — каза Аленда, обръщайки се към прислужницата си, — бягай да опаковаш нещата ни.
— Какъв беше онзи звук? — обърна се Аленда към Ленар, която само сви рамене с ужасено лице.
Ленар Пикъринг бе поразителна — както винаги. Въпреки ужасиите, бягството и примитивните условия в лагера, тя сияеше. Дори и в набързо заметнато наметало и с разчорлена изпод качулката коса, пак си оставаше зашеметяваща — както и спящото бебе е винаги красиво. Бе наследила това от майка си. Мъжете от рода Пикъринг се славеха като отлични мечоносци, а жените им бяха прословути красавици. Майката на Ленар, Белинда, бе всеизвестна.
Сега всичко това бе свършило. Смятаното за неизменно само до преди ден сега бе изгубено зад непреодолимо за окото разстояние, макар на моменти да изглеждаше, че Ленар се опитва да погледне назад. Аленда често я виждаше да се взира в хоризонта, погледът ѝ изразяващ смес от отчаяние и разкаяние.
В ръцете си още стискаше легендарната бащина рапира. Графът ѝ бе дал оръжието си, умолявайки я да го отнесе на брат си Моувин. Сетне бе целунал всеки от семейството си, преди да се върне в редиците на армията, където бащата на Аленда и братята ѝ също изчакваха. Оттогава Ленар не се разделяше с меча. Беше увила оръжието в тъмно вълнено одеяло, пристягайки го с копринена панделка. По време на бягството бе притискала вързопа към гърдите си, на моменти бършейки сълзите си с него.
— Ако днес напрегнем сили, може да достигнем Колнора по залез — каза им лорд Валин. — Стига времето да се подобри.
Старият рицар погледна нагоре, сякаш атмосферните условия бяха единственият им противник.
— Лорд Юлиан — каза Белинда. — Регалиите… скиптърът и…
— На сигурно място са, милейди — отвърна възрастният камерхер. — Натоварени са в колите. Кралството е непокътнато, като изключим територията му.
Старецът отново погледна по посоката на странния звук, към бреговете на Галевир и към моста, който бяха прекосили миналата нощ.