— В Колнора ще ни помогнат ли? — попита Белинда. — Нямаме много храна.
— Ако новините за помощта на крал Олрик са достигнали до тях, ще го сторят — каза лорд Валин. — Дори и да не са, Колнора е търговски град, а търговците се интересуват от печалби, не кавалерство.
— Имам бижута — уведоми го Белинда. — Ако е нужно, можеш да продадеш…
Графинята замлъкна, виждайки Юлиан все още да се взира към моста.
Останалите също насочиха поглед натам и видяха ездач.
— Това… — поде Ленар.
— Дете е — каза Белинда.
Аленда бързо осъзна, че тя е права. Към тях препускаше малко момиченце, вкопчило се в плувнал от пот кон. Качулката ѝ бе отметната, разкрила черната ѝ коса и розови бузи. Беше на около шест. Точно както тя бе стиснала коня, малка миеща мечка се държеше здраво за нея. Несъмнено странна двойка, но Аленда си припомни, че „нормални“ неща вече не съществуваха. Ако видеше мечка с шапка, възседнала пиле, това също щеше да е нормално.
Конят навлезе в лагера и лорд Валин улови юздите му, принуждавайки го да спре.
— Добре ли си, миличка? — попита Белинда.
— По седлото има кръв — отбеляза лорд Валин.
— Наранена ли си? — попита графинята. — Къде са родителите ти?
Момичето потръпна и премина, но не каза нищо. Юмручетата ѝ все още стискаха юздите.
— Студена е като лед — каза Белинда, докосвайки бузата ѝ. — Помогнете ми да я сваля.
— Как се казваш? — попита Аленда.
Момичето не отговори. Лишена от коня си, тя се зае да прегръща миещата мечка.
— Друг ездач — каза лорд Валин.
Аленда вдигна очи и видя мъж да прекосява моста.
Ездачът влетя в лагера и отметна качулка, разкривайки дълга черна коса, бледа кожа и напрегнати очи. Късата му брадичка бе изящно оформена. Плъзна поглед по тях, докато не откри момичето.
— Нея! — каза той, сочейки. — Дайте ми я незабавно!
Момичето изхленчи изплашено, поклащайки глава.
— Не! — викна Белинда, бутайки детето в ръцете на Аленда.
— Милейди — поде лорд Валин, — ако детето е негово…
— Това дете не му принадлежи — заяви графинята с омразен тон.
— Аз съм страж на нифронската църква — изкрещя мъжът достатъчно силно, та всички да чуят. — Това дете принадлежи на църквата. Ще ми я предадете незабавно. Ако някой ми се противопостави, ще умре.
— Зная много добре кой си, Луис Гай — каза Белинда, кипейки от гняв. — Няма да ти предоставя още деца, които да убиеш.
Стражът я изгледа.
— Графиня Пикъринг? — огледа лагера с подновен интерес. — Къде е съпругът ти? Къде е избягалият ти син?
— Не съм избягал — каза Денек, пристъпвайки напред. Най-младият син на Белинда наскоро бе навършил тринадесет и бе започнал да се издължава. Личеше, че върви по пътя на братята си.
— Има предвид Моувин — обясни Белинда. — Това е мъжът, виновен за смъртта на Фанън.
— Питам отново — настоя Гай. — Къде е съпругът ти?
— Той е мъртъв, а Моувин е в безопасност от теб.
Стражът огледа тълпата, спирайки поглед на лорд Валин.
— И ви е оставил с калпава защита. Сега ми дайте детето.
— Няма — каза Белинда.
Гай слезе от коня и пристъпи напред към лорд Валин.
— Дайте ми момичето, за да не си я взема със сила.
Старият рицар погледна към Белинда, чието лице оставаше изпълнено с омраза.
— Милейди не желае това. Ще защитя решението ѝ.
Възрастният мъж изтегли меча си:
— Сега ще се махнеш.
Аленда подскочи при звука на стомана, когато Гай изтегли собствения си меч и атакува. След по-малко от миг лорд Валин притискаше наранената си страна, а въоръжената му ръка потрепваше. Клатейки глава, стражът изби оръжието му и заби острие във врата на рицаря.
Пристъпи към момичето с ужасяващ пламък в очите. Преди да се приближи, Белинда пристъпи между тях.
— Нямам навика да убивам жени — каза ѝ Гай. — Но няма да позволя нищо да застане на пътя ми.
— За какво ти е тя?
— Както ти каза, за да я убия. Ще я отведа при патриарха, където ще умре от моята ръка.
— Никога.
— Не можеш да ме спреш. Огледай се. Имаш само жени и деца. Няма кой да се бие за теб. Дай ми момичето!
— Майко? — тихо каза Ленар. — Той е прав. Няма друг. Моля те.
— Майко, нека аз — примоли се Денек.
— Не. Още си твърде малък. Сестра ти е права. Няма друг.
Графинята кимна към дъщеря си.
— Доволен съм да видя ня…
Гай спря, когато Ленар пристъпи напред. Тя захвърли наметалото си и разви вързопа, разкривайки бащиното си оръжие, което изтегли от ножницата. Острието придърпа мъгливата зимна светлина, засиявайки с ярък блясък.