Объркан, Гай я погледна.
— Какво е това?
— Ти причини смъртта на брат ми — каза Ленар.
Стражът хвърли поглед към Белинда.
— Шегуваш се.
— Само този път, Ленар — каза Белинда на дъщеря си.
— Ще оставиш дъщеря си да умре заради това дете? Ако трябва да избия всичките ти деца, ще го сторя.
Аленда ужасена гледаше как всички отстъпват, оформяйки кръг между страж Гай и Ленар. Вятър разлюля платнищата и развя златните коси на девойката. Застанала в снега в белите си дрехи за път и стиснала рапирата, тя приличаше на митично създание — фея или богиня.
Луис Гай намръщено атакува. С изненадваща бързина и ловкост, Ленар отби атаката. Бащиното оръжие запя при сблъсъка.
— Държала си меч и преди — изненадано каза Гай.
— Аз съм Пикъринг.
Той замахна. Тя отрази. Нанесе страничен удар — тя парира. Контраатакува, порязвайки бузата му.
— Ленар — навъсено каза майка ѝ. — Не си играй.
Гай спря, притиснал ръка към кървящото си лице.
— Той е убил Фанън, майко — студено каза Ленар. — Трябва да страда. Да послужи за пример.
— Не — рече Белинда. — Ние не постъпваме така. Баща ти не би одобрил. Просто го довърши.
— Какво е това?! — каза Гай, в гласа му се долавяше колебание. — Та ти си жена.
— Казах ти — аз съм Пикъринг, а ти си виновен за смъртта на брат ми.
Гай започна да вдига меча си.
Ленар промуши. Рапирата прониза сърцето му и бе отдръпната още преди той да довърши движението си.
Луис Гай се строполи по лице в окървавения сняг.
Глава 2
Кошмари
Ариста се събуди с писъци. Тялото ѝ трепереше, стомахът ѝ се гърчеше — остатъчните тръпки от сън, който не си спомняше. Седна, притискайки лявата ръка към гърдите си, в които се носеше бясно туптене. Сърцето биеше толкова силно и бързо, сякаш се опитваше да избяга от обгърналите го ребра. Помнеше само смътни фрагменти, изглеждащи несвързани. Единствено Есрахаддон присъстваше неизменно. Гласът му прекалено слаб и далечен, за да може да чуе словата.
Ленената ѝ нощница бе прилепнала към кожата. Чаршафите се влачеха по пода. Юрганът, украсен с красиви избродирани цветя, се намираше в другия край на стаята. Но Есрахаддоновата роба бе положена до нея, сияейки със слаб син отблясък. Сякаш някоя прислужница я бе приготвила за обличане. Ръката на Ариста я докосваше.
Какво прави на леглото? Принцесата погледна към гардероба. Вратата, която много добре помнеше как е затворила, зееше отворена. Побиха я тръпки. Беше сама.
Сепна я деликатно почукване на вратата.
— Ариста? — долетя гласът на Олрик.
Тя наметна робата и моментално се почувства по-спокойна, по-затоплена.
— Влез — подвикна тя.
Брат ѝ отвори вратата и надникна, вдигнал свещ малко над главата си. Бе облечен в червена роба, препасал огромния меч на Есендънови. С едната си ръка придържаше ножницата, за да не се влачи по пода. Гледката ѝ напомни за нощта, в която баща им бе убит — нощта, в която Олрик беше станал крал.
— Чух те да викаш. Добре ли си? — попита той, оглеждайки стаята. Очите му се спряха на сияещата роба.
— Нищо ми няма. Просто сънувах кошмар.
— Отново? — той въздъхна. — Знаеш ли, може да помогне, ако не спиш в това нещо — посочи към робата. — Да спиш в дрехите на мъртвец… страховито е, даже малко извратено. Не забравяй, че той беше магьосник. Това нещо може да е… не, ще го кажа — то е омагьосано. Сигурен съм, че одеждата е отговорна. Искаш ли да споделиш съня си?
— Не помня много. Като в другите, просто… не зная. Трудно е да се опише. Имаше го онова обсебващо чувство на неотложност. Усещам нуждата да намеря нещо — че ще умра, ако не го открия. Винаги се събуждам ужасена — сякаш внезапно почвата под краката ми е изчезнала и съм пристъпила в пропаст.
— Да ти донеса ли нещо? — попита Олрик. — Вода? Чай? Бульон?
— Бульон? Къде ще намериш бульон посред нощ?
Той сви рамене.
— Просто реших да попитам. Не е нужно да се сопваш така. Чувам те да пищиш, скачам от леглото и се втурвам при теб, предлагам да се правя на прислужник, а за благодарност получавам такова отношение?
— Съжалявам — тя се намръщи игриво, но бе искрена. Присъствието му бе прогонило сенките и разсея мислите ѝ за гардероба. Тя потупа леглото си. — Седни.
Олрик се поколеба, сетне остави свещта на нощното шкафче и приседна до сестра си.
— Какво е станало с чаршафите? Сякаш си се борила.
— Може и да съм. Не помня.
— Ужасно изглеждаш.
— Благодаря.
Олрик въздъхна.