— Съжалявам. Съжалявам. Но ти все още си малкото ми братче и още ми е трудно да свикна с тази ти закрилническа страна. Помниш ли, когато паднах от Тамариск и си счупих глезена? Причерня ми от болка. Когато те помолих да доведеш помощ, ти само стоеше там, сочеше и се хилеше.
— Бях на дванадесет.
— Беше отвратително хлапе.
Той се навъси.
— Но вече не си — тя пое ръката му между дланите си. — Благодаря ти, че дойде да ме нагледаш. Дори носиш меча си.
Олрик погледна надолу.
— Не знаех що за звяр или негодник може да е нападнал принцесата. Трябваше да съм готов за битка.
— Изобщо можеш ли да го изтеглиш?
Той отново се намръщи.
— Ще престанеш ли? Казват, че съм се сражавал майсторски в Медфордската битка.
— Майсторски?
Той сви рамене, за да потисне усмивката си.
— Да, би могло да се каже дори героично. Всъщност съм убеден, че някои казват точно това.
— Прекалено много пъти си гледал онази глупава пиеса.
— Представлението е добро, обичам да подкрепям изкуствата.
— Изкуствата — тя подбели очи. — Харесва ти, защото момичетата припадат, а ти се наслаждаваш на вниманието.
— Е — отърси се гузно той.
— Не отричай! Виждала съм те сред тълпа от тях, обикалящи те като лешояди, а ти се хилиш и пристъпваш наперено като награден панаирен бик. Списък правиш ли си? Юлиан да не ги праща в покоите ти по цвят на косата, височина или по азбучен ред?
— Нищо подобно.
— Трябва да се ожениш. И то колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаш потекло, за което трябва да мислиш. Кралете без наследници предизвикват граждански войни.
— Звучиш като татко. Не дай Марибор да се занимавам с нещо, което ми е приятно. Достатъчно ми е, че трябва да съм крал — не ме карай да ставам още съпруг и баща. Със същия успех може да ме хвърлиш в тъмница. Пък и има много време. Още съм млад. От думите ти излиза, че едва ли не се олюлявам на ръба на гроба си. Ами ти? Вече оформяш статута на стара мома. Не трябва ли да се оглеждаме за подходящи благородници? Помниш ли, когато мислеше, че съм ти уредил брак с принц Рудолф… Ариста? Добре ли си?
Тя се извърна, избърсвайки очи.
— Нищо ми няма.
— Съжалявам.
Принцесата усети ръката му върху рамото си.
— Всичко е наред — отвърна тя и се изкашля, за да разкара буцата в гърлото си.
— Знаеш, че никога не бих…
— Зная. Всичко е наред, наистина — тя подсмъркна и обърса нос. Няколко минути помълчаха, сетне Ариста продължи. — Знаеш ли, бих се омъжила за Хилфред. Нямаше да се интересувам какво щеше да кажеш ти или съветът.
По лицето му се изписа изненада.
— И откога ти… Хилфред, а? — подсмихна се и поклати глава.
Тя го изгледа остро.
— Не е това, което си мислиш — рече той.
— А какво е? — запита с обвинителен тон Ариста, мислейки си, че момчето, присмивало ѝ се след падането от коня, отново се е появило.
— Нищо против Хилфред. Харесвах го. Беше добър човек и те обичаше много.
— Но не беше благородник — прекъсна го тя. — Слушай…
— Чакай — брат ѝ вдигна ръка. — Нека да довърша. Не ме интересува дали е бил аристократ или не. Истината е, че той беше много по-благороден от почти всеки, за когото мога да се сетя, може би с изключение на онзи Бректън. Как само съумяваше ден след ден да стои до теб, без да каже нищо — това беше истинско кавалерство. Не беше рицар, но се държеше като такъв. Не е заради това, че не е бил благородник, нито че не е бил добър човек. С радост бих го приел за брат.
— Какво тогава? — попита тя, този път объркана.
Олрик я погледна. Очите му имаха същото изражение, както когато я бе открил в имперската тъмница.
— Ти не го обичаше — каза семпло той.
Думите я шокираха. Ариста не каза нищо. Не можеше да каже нищо.
— Не мисля, че в замъка Есендън имаше човек, който да не е знаел как се чувства Хилфред. Но не и ти.
Тя не можа да удържи сълзите си.
— Ариста, съжалявам. Просто…
Тя поклати глава, опитвайки се да поеме достатъчно въздух, за да заговори.
— Не… прав си… прав си — не можеше да удържи устните си да не треперят. — Но пак щях да се омъжа за него. Щях да го направя щастлив.
Олрик я придърпа към себе си. Тя зарови лице в робата му и се притисна. Дълго време стояха мълчаливо, сетне Ариста се изправи и обърса лице.
Тя си пое дъх.
— И откога си станал толкова романтичен? Откога любовта трябва да е свързана с брака? Не обичаш никое от момичетата, с които прекарваш време.
— Затова още съм ерген.
— Наистина?
— Изненадана ли си? Предполагам просто си спомням за майка и татко.