Ще добавим още един персонаж — стария крал, бащата на Крал Рибар, който живее от просфората в Граала. По своя статус старият крал напомня повече за светец, отколкото за простосмъртен: неговото тяло вече е нетленно. Подобно на мистичното тяло на Христос след неговото възкръсване, старият крал сякаш е освободен от биологичните закони. Приликата е Христос е важна, защото Божият син е най-яркият пример за обожествяване на изкупителната жертва21. Старият крал е изкупителна жертва от християнски тип. Между тримата персонажи — бащата на Персевал, Крал Рибар и стария крал на Граала — съществува дълбоко типологично родство. Всеки един е хипостаза в троицата на изкуплението. Те образуват и тристепенна йерархия: езическо жертвоприношение е подразбираща се сакралност, езическо жертвоприношение с подчертана сакралност, християнско жертвоприношение. Ролята на Персевал е да бъде живата връзка между трите жертвени фигури.
Приключенията на Говен също могат да се тълкуват в светлината на възгледите на Рене Жирар за миметичното желание и за жертвоприношението. Но тук те се проявяват откъм друга своя страна. Артуровият племенник стои на преден план и в предишните романи на Кретиен. Той олицетворява образцовия рицар с отлични воински качества, безупречни маниери и с подчертан вкус към дамите. В тази светлина го виждаме и в Разказ за Граала. За разлика от Персевал, който става рицар, за да прилича на първия срещнат представител на съсловието, Говен трябва просто да остане верен на себе си, да бъде на висотата си на образец. Както видяхме, при Персевал моделът упражнява отчуждаващ ефект върху героя. При Говен липсата на модел го изправя пред собствения му публичен образ. Подбудите на Говен са нарцистични. Нарцистичният му Аз е обърнат към своя двойник — собственото му реноме, което ще играе ролята на модел и ще издига прегради пред реалността. Как да си обясним например поредицата от галантни връзки, коя от коя по-нелепа, е невръстното момиче от Тентажел, с принцесата от Ескавалон, с Лошата мома и накрая със собствената му сестра Кларисан освен е това, че вторачен в своя имидж, той остава сляп за всичко онова, което прави противопоказни възможните връзки с въпросните героини? Подражавайки на себе си, Говен подкопава почвата под краката си, затъва във все по-абсурдни ситуации, които го водят до Отвъдното, до замъка на двете кралици. Симетрията с приключенията на Персевал бие на очи.
Персевал напуска майка си и преминава през три архетипни места — на светската власт (двора на Артур), на любовта (замъка на Бланшфльор), на Другия свят (замъка на Граала). Говен следва същия типологичен маршрут, чиито етапи са: светска власт (на двора на Артур), любовна връзка (Тентажел, Ескавалон), Отвъдното (замъка на двете кралици). Симетрията може да се формулира и от друга гледна точка. Персевал напуска майка си, за да отиде в замъка на двамата крале (стария крал и Крал Рибар), а оттам и при вуйчо си отшелника; Говен напуска вуйчо си Артур, за да стигне до замъка на двете кралици, т.е. до баба си и майка си. Романът е изграден от две сюжетни линии, всяка от които сякаш подражава на другата.
В подкрепа на тази идея ще приведем още два примера. Когато Персевал отива с Говен в двора на Артур, сцената с хванатите за ръце герои означава недвусмислено, че младежът е станал равен на най-добрия рицар. Цял един цикъл от еволюцията на Персевал приключва в този момент. Започнал е с първата среща със случайни рицари, а завършва с побратимяването и изравняването с образцовия рицар. На свой ред Говен също ще подражава на Персевал, доколкото приема неговата мисия — да открие Кървящото копие. Постепенно миметичното желание става определящ двигател на двете сюжетни линии.
Могат ли приключенията на Говен да бъдат поставени под знака на жертвоприношението? Струва ни се, че могат, но тук различията с Персевал са повече, отколкото приликите. Говен е спасителният рицар в двореца на двете кралици, но цената за неговите победи е пленничеството. Занапред той не ще може да излиза извън пределите на замъка. Тази жертва ще осигури щастието на обитателите на замъка.
В Насилие и сакралност Рене Жирар прави съществени разграничения между жертвоприношението и отмъщението. Дълбокият смисъл на изкупителната жертва е тя да не поражда желание за мъст. Именно така се слага край на насилието и се заздравяват връзките между членовете на общността. Обратно, отмъщението е безкраен, верижен процес. Последиците от него могат да бъдат фатални, особено когато протича в затворено малко общество. Подбудите за отмъщение стоят в основата на ситуациите, в които бива въвлечен Говен: Генганбрезил го обвинява в убийството на краля на Ескавалон и иска да отмъсти за него; Девойката с късите ръкави иска чрез Говен да отмъсти на сестра си; Грегориас търси да си отмъсти за обидата, която му е нанесъл Говен; Гриномелан обвинява Говен, че е убил братовчед му, а бащата на Говен — неговия баща, и всичко това изисква отмъщение, и т.н. и т.н. Отмъщението увековечава насилието и кръвопролитието, докато жертвоприношението ги прекратява. В тази перспектива се разкрива и смисълът на символната двойка Кървящо копие — Граал. Капките кръв, стичащи се постоянно от върха на копието, са метафора на насилието, пораждано от желанието за мъст. Копието тук е в унисон с келтската традиция. То е символ на разрушението. Граалът, обратно, носи позитивно значение. Той се вписва в съдовете от келтската митология, символизиращи изобилието. Кретиен придава на този символ християнско измерение — Светото причастие. Преходът от езическата към християнската символика има за идеен фон догмата за мистичното тяло на Христос — Божия агнец, принесен в жертва за спасението на човечеството.