Романът в проза Търсенето на Светия Граал (1225–1230) бележи кулминацията на проникването на християнското учение в темата за Граала. Действието започва на Петдесетница. По този повод Артур е събрал в двора си най-личните рицари. Светият Граал се появява за миг, облян в сияйна светлина. Всеки рицар дава обет да открие и донесе светия съд. От този момент повествованието проследява алтернативно приключенията на най-славните герои — Говен, Ланселот, Боорт. Шансовете на трима — Галаад (син на Ланселот), Персевал, Боорт — изглеждат най-големи. Те предприемат морско пътешествие на кораб, построен от цар Соломон е дървета от Земния рай. На кораба се намира вълшебният меч на цар Давид. Достъп до него получава единствено Галаад, потомък на библейския герой. Презрамката на меча е изтъкана от русите плитки на сестрата на Персевал, която също се качва на кораба, но по-късно умира, за да спаси с кръвта си болна от проказа. Със същия загадъчен кораб Ланселот ще пренесе тленните останки на мъртвата в замъка Корбеник. Там ще може да зърне Граала, но само отдалече: вярата му в Бог не е безрезервна. В продължение на пет години Галаад странства в компанията на Говен, преди да срещне отново Боорт. Тримата пристигат отново в замъка Корбеник и вечерят с още девет непознати рицари в обстановка, напомняща за Тайната вечеря. Тогава им се явяват Йосиф Ариматейски и група ангели. Те носят Светия Граал. Галаад ще излекува болния крал. По Божия заповед тримата избраници се качват отново на кораба на Соломон и се насочват към Духовния замък, символ на Божия град. Попаднали в плен на крал езичник, в продължение на година живеят благодарение на духовната сила, излъчвана от Граала. След смъртта на краля поданиците избират за свой крал Галаад. Година по-късно и той умира, след като е получил последно причастие от Йосиф Ариматейски. Тайнствена ръка отнася Граала на небето. Персевал става отшелник и също умира след година. Боорт го погребва до сестра му и до Галаад, после разказва за случилото се в двора на Артур. Романът е дълбоко пропит от цистерсианския мистицизъм.
Това схематично и твърде избирателно представяне на огромна по обема си литературна продукция дава известна идея за насоките, в които творят последователите — епигони или опоненти — на Кретиен дьо Троа. Двете основни линии, езическата и християнската, съжителстват почти навсякъде, макар и далеч не така хармонично както в творбата на Кретиен. Християнското измерение звучи все по-мощно. В него откриваме нова идеологическа тенденция: рицарството търси социалното си призвание и признание, като се поставя в услуга на християнското учение и на църковната институция. Духовната му мисия изглежда единствената възможна компенсация за слабата му икономическа и политическа роля в обществото.
Всички тези романи за Граала са показателни за характера на най-популярното за времето литературно течение. Търсенето на нови пътища за литературата поражда практиката на пренаписването. Граалът се оказва полиграф, своеобразен детектор на лъжата, не в живота, а в литературата. Но както знаем, лъжата в литературата води до по-висшите, до духовните истини за живота. Граалът е полиграф и защото генерира множество разкази и почерци. Те придават видимост на невидимото, вдъхват нов живот на старите митове и мотиви. И разчупват едноизмерните идейни системи, тъй че всеки да намери в тях стимул за личната си духовна реализация.
Стоян Атанасов
Стоян Атанасов, Паисий Христов
Бележка към настоящото издание
Запазени са 15 ръкописа на Персевал, или разказ за Граала. Най-ранните са от началото на XIII в., най-късните — от началото на XIV в. С други думи, Кретиен дьо Троа, починал в края на XII в., не е авторизирал нито един от тях. Всеки ръкопис има своите особености, свързани с диалекта на преписвана, с неговите предпочитания, с неизбежните пропуски или небрежности. Медиевистите считат за най-пълен ръкопис №794 (първата половина на XIII в.) от френския фонд на Националната библиотека на Франция. По него е направен и българският превод. С оглед на настоящото двуезично издание обаче ние предпочетохме друг старофренски ръкопис — № 12 576 (втората половина на XIII в.) от френския фонд на Националната библиотека на Франция. Именно той фигурира на лявата страница. Неговият стил се доближава до тогавашното „койне“ — литературния език в Северна Франция (за разлика от ръкопис №794, където преобладава шампанският диалект), а и по-малко се различава от правописа на съвременния френски език. Ръкопис № 12 576 се отклонява от ръкопис №794 главно по отношение на транскрипцията на някои имена, както и на известен брой количествени прилагателни. В тези случаи сме си позволявали да подменим елементи от ръкопис № 12 576 е техните съответствия от ръкопис № 794, тъй че старофренският текст да съответства на българския превод. На места в ръкопис № 12 576 има изпуснати или добавени стихове. В първия случай сме ги запълвали със съответните пасажи от ръкопис №794, във втория случай сме ги отстранявали с оглед на съответствието в номерацията на френския текст и българския превод.