сега недейте се поддава.
— След като можете, тогава
по-бързо действайте! — отсякъл
младежът. И Йоне съблякъл
[1148]
напълно рицаря убит —
и шлем, и ризница, и щит
в ръцете си младежът стискал.
Но в този миг той не поискал
[1152]
да сложи рицарските дрехи
наместо своите доспехи.
Коприненото наметало
от рицаря не би стояло
[1156]
добре на момъка. Не, не!
Каквото да твърдял Йоне,
той нямало да позволи
обущата му да свали.
[1160]
— Шега си правите, изглежда.
Не мога здравите одежди,
които ми добре стоят,
да ги захвърля насред път.
[1164]
От думите ви тъй излиза…
Нима конопената риза
за друга ще сменя, по-мека?
Наметка ли да сложа лека
[1168]
и да оставя тук онази,
която от дъжда ме пази?
По дяволите който смята,
че моите дрехи на земята
[1172]
ще хвърля, за да взема чужди!
Луд от съвети няма нужда —
оръжие той искал само…54
Йоне склонил пред твърдостта му
[1176]
(било излишно да се спори),
поставил лъскавите шпори
върху обущата от кожа,
а после ризницата сложил,
[1180]
и шлема му нахлузил лесно
(а той отивал му чудесно),
на кръста меча му пристегнал
(и той като излят прилегнал),
[1184]
след туй пък му показал как
на стремето да слага крак
и как на коня да се мята
(това не му било познато).
[1188]
Накрая копие му дал,
и във момента, в който щял
да тръгва, чул гласа му: — Аз
дарявам коня си на вас;
[1192]
макар че е неудържим,
не ще ми е необходим.
А вие краля поздравете
и му бокала занесете.
[1196]
А пък девойката, която
получи удар по главата
от сенешала, нека знае,
че той един ден ще се кае:
[1200]
е такъв обяд ще го гостя,
че тройно ще му отмъстя.
Йоне тогава обещал
да върне златния бокал
[1204]
и с думи топли и добри
девойката да ободри.
И всеки своя път си хванал…
Когато пред Артур застанал,
[1208]
Йоне веднага му подал
в ръката златния бокал
и рекъл: — Сир, бокала! Ето!
Изпраща ви го този, дето
[1212]
заслужи рицарската чест.
— Но кой е станал рицар днес? —
попитал кралят с изненада.
— Сир, тази чест сега се пада
[1216]
на онзи момък, който влезе
при вас на кон и пак излезе.
— Говориш за един абдал,
безцеремонно настоял
[1220]
оръжието да му дам
на онзи рицар, който срам
и неприятности ни носи?
— Да, сир, за него е въпросът.
[1224]
— Как взе той златния бокал?
Едва ли с рицаря-нахал
поддържали са дружба стара?
— О, не! Младежът го накара
[1228]
с живота си да заплати.
— Но как се случи, разкажи.
— Сир, аз дори и не разбрах:
най-неочаквано видях,
[1232]
че рицарят започна пръв,
а после цял потъна в кръв:
младежът просто се обърна
и хубавичко му го върна —
[1236]
със удар му разби главата
и онзи падна на земята.
Артур упрекнал сенешала:
— Ах, Ке, не чакайте похвала
[1240]
от мен! Когато се обади,
гласът ви все ни носи свади.
От рицар днеска той лиши ме,
с чест защищавал мойто име.
[1244]
— И друго, сир, кълна се вам,
че той помоли да предам
и на момичето, което
Ке днес удари по лицето,
[1248]
че той ще отмъсти за нея
и ще накаже сам злодея.
Бъдете сигурен в това!
Чул шутът тези му слова
[1252]
(край огъня, където бил),
до краля бързо приближил
и рекъл с радост на сърцето:
— Сир, Бог ми е свидетел. Ето,
[1256]
че вече сбъдват се знамения
за страховити приключения
и те ще се повтарят често
и ще се отразят злочесто
[1260]
на някои. И ще проклина
Ке онзи ден, когато зина
да клевети, че и до бой
достигна в злобата си той.
[1264]
Обидата до седем дена
ще бъде скъпо възмездена:
ще си плати той, че ме ритна,
че на девойката налитна,
[1268]
че повали я със плесница.
Ке скоро своята десница
ще види сам на две пребита
и ще я носи в лакът свита
[1272]
поне шест месеца… Пък нека
отплатата да му е лека!
Не ще му се размине тя.
Когато Ке дочул вестта,
[1276]
че чака го направо ад,
без малко шута щял от яд
да умъртви на място там,
без да му мисли. Но от срам
[1280]
пред краля, примирил се той
и се разминало без бой.
Артур му рекъл: — Ке, злочест
направихте деня ми днес.
[1284]
На момъка да бяхме ние
показали как да се бие,
как копието да върти,
как с щита да се защити…
[1288]
Какъв смел рицар би излязъл!
Поне до днеска е показал,
че не владее занаята,
че липсва сръчност на ръката
[1292]
при нужда да размаха меча…
А ето че кон язди вече
със риск разбойник посред пладне
отнякъде да го нападне,
[1296]
и силом коня му да вземе
или да го срази без време.
Той глупав си е като патка
и би загубил всяка схватка.
[1300]
Така, обзет от съжаление,
от болка и от умиление,
не знаел кралят що да стори
и просто секнал да говори.
[1304]
Ст. 1175: Персевал надява рицарските доспехи върху грубите дрехи, ушити от майка му — бурлесков жест, с който Кретиен намеква за несъвместимостта между майчините съвети и рицарското призвание.