която хилав врат разкрива,
[3700]
със клепнали уши, които
направо падат на очите;
едва крепял се, а когато
вървял, подгъвал си краката.
[3704]
Кон, който от умора капва,
а вечер нищичко не хапва,
като че ли под наем взет е,
е само за храна на псета.
[3708]
Та както казах, Персевал
настигнал кон изпосталял
със старо, скъсано седло.
То явно за жена било
[3712]
и там наистина седяла
една девойка пребледняла,
с вид тъй окаян, тъжен, жалък,
че може би светът е малък,
[3716]
за да откриеш като нея.
Тя би била направо фея,
да беше под звезда щастлива!
От роклята й парцалива,
[3720]
покрита с кръпки извехтели,
навън гърдите й висели.
Била моминската й плът
във рани, сякаш че върхът
[3724]
на остър нож там бил играл.
Ликът изглеждал загрубял
от пек, от вятър и от студ,
от тежък непосилен труд.
[3728]
Била разчорлена косата,
до болка стисната устата,
а от очите натъжени
се ронели сълзи солени
[3732]
и те оставяли следи
по мършавите й гърди
и по-надолу, по бедрата,
та даже и по колената.
[3736]
Ако видът й будел жал,
какъв ли камък е тежал
в душата й? Щом приближил,
младежът като смазан бил
[3740]
от този неин вид измъчен.
А тя веднага с жест несръчен
понечила да се обърне
и голотата да загърне.
[3744]
Ала напразно — тук ще скрие,
а там пак голо ще открие.
Така я сварил Персевал,
в душата си почувствал жал,
[3748]
разбирайки какво страдание
издава нейното ридание.
А в плен на своите неволи,
започнала тя да се моли
[3752]
на Господ: — Боже, докога
ще ме измъчваш все така?
Нима заслужила съм с нещо
това страдание зловещо?
[3756]
С какво се, Боже, провиних
и пред кого ли съгреших?
Прати ми някой, дай съвет
да се спася от този гнет.
[3760]
Или ти сам освободи ме
от този, който позори ме.
Ни той ще се смили над мен,
ни бих могла аз някой ден
[3764]
от него нейде да се скрия,
а и не ще да ме убие.
Дали за да ме изтезава
той непрестанно настоява
[3768]
при него да стоя насила?
И да съм с нещо съгрешила,
той можеше да се смили
над младостта ми. Та нали
[3772]
платих му с болка и тъга!
Дали изобщо досега
той в мене нещо е обичал,
щом на тегло ме днес обрича,
[3776]
без да изпитва капка жал?
Дошъл при нея Персевал
и рекъл: — Ах, девойко драга,
Всевишният да ви помага!
[3780]
При този поздрав тя навела
глава и с тъжен глас подела:
— Сеньор, Бог здраве да ти дава,
каквото искаш, то да става.
[3784]
Но с тези думи май сгреших.
Той изчервил се до уши
от срам и казал: — Драга моя
приятелко, какъв е тоя
[3788]
строг упрек към самата вас?
Не съм ви виждал още аз,
не съм ви причинил злина.
— При моята злочестина,
[3792]
сеньор, от страх се изпотявам,
когато някой приближава:
дори почтен да е, не знам
не следва ли позор и срам.
[3796]
— Аз сигурно по невнимание
в душата ви негодувание
съм предизвикал. Тука ида,
но не със цел да ви обидя,
[3800]
а просто в пътя си вървях.
В момента, в който ви видях
нещастна, бедна, изтерзана,
реших, че няма да престана
[3804]
злосторника да търся. Тук
за мене няма изход друг.
— Сеньор, за бога, замълчете
и ме на мира оставете.
[3808]
Вървете си по своя път,
че тука дебне ви грехът.
— Но аз не знам какво налага
да си вървя оттук веднага.
[3812]
Достатъчно съм смел и як,
пък и не ме преследва враг.
— Идете си, сеньор, защото
ще ви споходи лесно злото:
[3816]
че може да ви изненада
Надменния и от засада
да ви убие като куче.
Той като че ли е научен
[3820]
на бой със всеки да налита.
Когато някой се опита
на пътя нещо да ми каже,
той мигом може да го смаже —
[3824]