Персевал, или Разказ за Граала

и рекла на сестра си: — Виж

ти на какъв герой държиш!

Я погледни сега къде

е твоят мил! Хвали го де!
[5536]

Нали безспорно права бях,

когато вчера ти твърдях,

че има тук и по-добри.

В това се всеки увери.
[5540]

Веднага взела да крещи

голямата: — Ще млъкнеш ти

сега, негоднице, мръснице,

защото от една плесница
[5544]

главата ти ще се завие.

— Защо, за бога, ще ме биеш?

Аз само истина говоря!

Нали видяха всички хора
[5548]

как Мелиан бе повален

от коня, а сега, сразен,

лежи, не можейки да стане.

Дори със риск бяс да те хване,
[5552]

аз всичко ще повторя пак:

та кой ли тук не вижда как

сега е проснат на земята

и само мърда със краката!
[5556]

Голямата била готова

да я удари, но отново

събралите се я възпрели.

Тогава дамите видели
[5560]

да приближава тъкмо оня

млад рицар, който водел коня.

Щом той девойката открил,

веднага й го подарил,
[5564]

а тя от радост засияла

и благодарности предала

за своя рицар, който бил

тъй смел, че Мелиан сразил.
[5568]

Той можел всеки друг да снеме

за миг от бойното му стреме,

ако противникът желае

със него да се запознае
[5572]

чрез меч във рицарски двубой.

Като че ли за пръв път той

увлечен по конете бил

и даже четири пленил.
[5576]

И както всеки е разбрал,

той Мелиановия дал

в дар на Тибо на дъщерята.

Със втория зачел жената
[5580]

на мъдрия васал. Най-сетне

Говен за подходящо сметнал

останалите да дари

на неговите дъщери.
[5584]

Турнирът свършил и Говен

бил за герой провъзгласен,

а още не било обяд.

На влизане в самия град
[5588]

подир прославения рицар

проточила се върволица

от хора — искали да знаят

какъв е той, от кой ли край е.
[5592]

Но щом от тях очи отвърнал,

любимата девойка зърнал,

а тя до него приближила,

за стремето се уловила
[5596]

и казала; — Не зная как

сега, сеньор любим и драг,

да ви благодаря. — Тогаз,

щом чул приятния й глас,
[5600]

той рекъл: — Мила моя, знай,

че няма тъй далечен край,

от който да не се завърна.

Света, щом трябва, ще обърна.
[5604]

Дори когато остарея

и ми косите побелеят,

аз пак ще съм все тъй готов,

когато чуя твоя зов,
[5608]

при теб да дойда на мига

на помощ да се притека.

— Сполай ви много! — рекла тя.

Тогава нейният баща,
[5612]

понеже всичко бил видял,

се приближил и настоял

пред рицаря да му гостува

и във дома му да нощува,
[5616]

признавайки си, че желае

и името му да узнае.

Поканата му не приел

Говен, ала за нужно счел
[5620]

да отговори на въпроса:

— Сир, името Говен аз нося.

Щом някой иска да го знае,

не ще го крия — да, това е.
[5624]

Но ако никой ме не пита,

тогава просто предпочитам

да си мълча. — Щом туй разбрал,

Тибо направо засиял
[5628]

от радост и повторил пак:

— Сеньор, та аз не виждам как

поканата ще отклоните.

Не бива днес да си вървите.
[5632]

Повярвайте, такава чест

на рицар като вас до днес

все още аз не съм отдавал.

Тибо не спрял да настоява,
[5636]

но не склонил добрия рицар.

Тогава милата девица

със госта се съобразила,

за сбогом го благословила,
[5640]

към него ниско се навела

чак до краката му и взела

да ги целува… На Говен

тя казала с тон най-почтен,
[5644]

че е направила така,

защото иска отсега,

където и да се окаже

(и в най-далечния кът даже),
[5648]

той да си спомня все за тоя

момент. — Не бой се, мила моя! —

спокойно рекъл й Говен. —

Ти винаги ще бъдеш с мен,
[5652]

в които и да съм предели109.

Те сбогом след това си взели

и тези, дето там стояли,

от все сърце му пожелали
[5656]

късмет, осланяйки се Богу.