— Добре, но кой е той?!
— Нима не си се досетил вече? Но не. Как би могъл? Искам да ти кажа още нещо — и никога не го забравяй. Той обича съвършенството: в накитите и посудата, и гоблените, килимите и оръжията, в конете, жените и момчетата. Хайде, не гледай така уплашено. Нищо лошо няма да ти направят, ако не оправдаеш очакванията му. Той просто ще загуби интерес към теб и това ще бъде жалко. Искам да те предоставя безупречен. Той не очаква друго от мен. И едва ли ще разбере за твоята малка тайна. Усмихни се, Багоас!
Както се оказа, до този момент Оромедон беше като музикант, който изпробва резонанса на новата си арфа. Сега уроците започнаха сериозно.
Вече чувах гласа на човек, който не знае нищо друго за робството, освен пляскането с ръце и даването на заповеди. Сякаш викаше:
— Кучето му с куче, да се хвали как е бил прелъстен от друг, покварен преди него.
На това отговарях, че съм бил прелъстен още преди година и захвърлен в блатото на покварата без помощ и надежда. И сега, фактът, че се грижат за мен като за нещо ценно ми се струваше като дар от блажените небеса, а не като прелъстяване. И след като съм бил толкова време развлечение за разни разгонени гадняри, откриването на нежната музика на чувствата беше като дар от боговете. А то стана толкова лесно, сякаш бе спомен или моя същност. Вкъщи понякога сънувах чувствени сънища. И ако не бяха променили живота ми, със сигурност щях да узрея по-рано. Много неща бяха променили в мен, но все пак не бяха успели да ги унищожат.
Подобно на поет, възпяващ битки, без никога да е воювал, аз можех да извиквам във въображението си картини на желанието, без да изпитвам болката от удовлетворяването му, която познавах твърде добре. Можех да пресъздам музиката, с нейния ритъм, паузи и акорди. Оромедон казваше, че съм като музикант, който свири на танцьорите, без самият той да танцува. Той искаше да изпитва удоволствие, отговарящо на представата му за него, и знаеше какво иска. И една сутрин той каза:
— Очи на газела, мисля, че няма какво повече да научиш.
Думите му паднаха върху мен като гръм от ясно небе. Притиснах се до него ужасен и промълвих:
— Обичаш ли ме? Ти не искаше само да ме учиш, нали? Ще страдаш ли, когато си отида?
— Нима си се научил вече да разбиваш сърца? — усмихна той. — Никога не съм те учил на това.
— Но кажи ми, обичаш ли ме?! — Откакто майка ми умря, не бях искал това от никого.
— Никога не се осмелявай да му кажеш това! Ще реши, че си отишъл твърде далеч.
Погледнах го в очите. Той се предаде и ме прегърна като дете и това дори не ми се стори странно.
— Наистина те обичам и когато си отидеш, ще бъда самотен и неутешим. — Говореше така, сякаш успокояваше дете, което се страхува от духове и тъмнина. — Но този ден ще дойде. И би било жестоко да ти давам обещания. Може и никога да не те видя повече. Или ако се случи, може би няма да мога да разговарям с теб. Да не си помислиш тогава, че съм те излъгал? Обещах ти да не те лъжа за нищо! Но когато служим на великите, те стават наша съдба. Не разчитай на никого и на нищо, а сам си направи подслон от бурите. Разбираш ли?
На челото си Оромедон имаше белег от рана, стар и избледнял. Това го издигаше в очите ми. Сред приятелите на баща ми човек без белег почти не приличаше на мъж.
— Как си получил това? — попитах аз.
— Бях хвърлен от коня си при един лов — от същия кон, който ти яздиш сега. Както виждаш, той още е мой. Те не се отнесоха зле с мен. Но Той не може да понася дефектни неща. Така че гледай да не се провалиш по същия начин.
— Щях да те обичам, дори и целият да беше покрит с белези — признах му аз. — И Той изгони ли те?
— О, не. Много добре се грижат за мен. Там нищо не се прави грубо. Просто вече не прилягах на изящната ваза или на скъпоценния камък. Никога не си създавай въздушни кули. Това е последният ми урок. Дано не се окажеш твърде млад, за да го разбереш, макар че си достатъчно пораснал, за да ти потрябва. Хайде да ставаме. Ще се видим утре сутрин.
— Да не искаш да кажеш, че утре е последният ни ден?
— Може би. Всъщност остана само още един урок. Никога не съм ти показвал правилните действие при Прострацията16.
16
Прострация или проскинеза — задължителен поклон при древните перси, при който се падало ничком прид царя. — Бел. прев.