— Еди кой си ми даде еди какво си, за да Ви накарам да погледнете благосклонно на молбата му. — Това го забавляваше, тъй като другите естествено не му го казваха. Понякога ме питаше:
— И какво иска? — и добавяше — Добре, ще го уредя — трябва да поддържаме доверието в теб.
Всички обсъждаха странното поведение на македонския цар. Някои казваха, че е искал да се покаже като човек от желязо, който стои над удоволствията. Други твърдяха, че е импотентен, а трети — че е пощадил царското семейство, за да може да изкопчи по-изгодни условия за капитулацията си. Някои пък казваха, че харесвал само момчета.
Евнухът на Царицата действително спомена, че му прислужвали една група момчета от благороден произход, но такъв бил обичаят при всичките им царе. Според него в природата на младите било да бъдат щедри с победените и бързо добавяше, че по красота и излъчване Александър въобще не можел да се сравнява с нашия Цар. На ръст той едва ли би стигнал и до рамото му.
— Всъщност — каза ни евнухът, — когато Александър посети Цариците, за да ги увери, че са в безопасност, Царицата-майка се поклони на приятеля му, вместо на него. И не знам дали ще повярвате, но те вървяха заедно, един до друг, и почти не се различаваха по облекло. Приятелят му беше по-висок и доста красив за един македонец. Много се смутих, тъй като вече бях виждал царя им. Но приятелят му се отдръпна и слава богу, че Царицата забеляза предупредителните ми знаци. Тя, разбира се, ужасно се разстрои и отново започна прострацията пред Александър. Но той я повдигна с ръце, и можете ли да си представите, дори не се ядоса на онзи. И после каза: „Няма нищо, майко, не бяхте далеч от истината. Той също е Александър.“
Е, рекох си, те са варвари. И въпреки това усетих, че нещо става дълбоко в мен. Евнухът продължи:
— Никога не съм виждал цар, който така да не държи на положението си. Та той живее по-зле от който и да е генерал при нас. Когато влезе в шатрата на Дарий и видя обзавеждането и, той се облещи като селянин. Знаеше какво е баня и първото нещо, което направи, беше да я използва, но като го гледах как се чуди какво да прави с другите неща, едва се сдържах да не се разсмея. А като седна в стола на Дарий, краката му въобще не стигаха до пода и той ги качи на масичката за вино, защото я помисли за табуретка за крака. Все пак той се премести да живее там и приличаше по-скоро на някакъв бедняк, получил неочаквано наследство. Въобще, Александър прилича на момче… Докато човек не види очите му.
Попитах какво е направил с наложниците на Дарий, и дали не ги е предпочел пред Царицата. Евнухът каза, че не е взел нито една, а ги е подарил на приятелите си.
— Значи, момчета! — засмях се аз. — Сега вече знаем.
Момичетата от харема, които Дарий беше взел със себе си, бяха разбира се най-красивите, и явно бяха голяма загуба за него. При все това имаше още много на разположение. Той прекарваше само някои от нощите си с мен. Вярно е, че по стар обичай жените в харема са толкова, колкото и дните в годината, макар и някои от тях да бяха прехвърлили младостта. Но е пълна глупост твърдението на гърците, че нощем момичетата се строявали около леглото на Царя, за да си избере някоя. От време на време той посещава харема, разглежда момичетата и научава от Главния евнух имената на пет или шест, които му харесали най-много. След това, през нощта, той ще извика една от тях, а понякога и цялата група, за да свирят пеят, а по-късно ще даде знак на една от тях да остане. Царят обичаше тези неща да се правят елегантно.
Когато ходеше в харема, Дарий често ме вземаше със себе си. Разбира се, не можех дори да си помисля, че е възможно някога да бъда представен на Царицата, но пък имах много по-високо положение от наложниците в двора.
Доставяше му удоволствие да гледа дори как неговите прекрасни вещи се възхищават една от друга. Някои от момичетата бяха изключителни — деликатни и свежи като цветя. Дори аз бих ги пожелал. Оромедон ме беше спасил от голяма опасност, тъй като забелязвах, че някои от тях ми хвърляха страстни погледи. Веднъж го срещнах. Беше слънчев ден и той пресичаше вътрешния двор, облечен както винаги елегантно. Почувствах се странно, защото моите дрехи бяха още по-богати. Като го видях, ми идеше да се втурна към него и да го прегърна. Но той се усмихна многозначително и поклати глава. Вече бях научил достатъчно за живота в двореца, за да разбера намека. Нямаше да мине безнаказано, ако забележеха, че си е запазил хапка от яденето, предназначено за господаря. Така че аз също му се усмихнах тайно и го отминах.
Понякога, когато Царят беше с момиче, аз лежах в моята хубава стая, наслаждавах се на аромата от градината, гледах лунната светлина, която се отразяваше в сребърното ми огледало, и си мислех колко приятно и спокойно е да лежиш абсолютно сам. Ако го обичах, щях да страдам. Тази мисъл ме натъжи и засрами. Та той ми беше направил толкова добрини! Беше ми дал собствен кон и подаръци, с които беше пълна стаята ми. Благодарение на него се радвах на уважение в двора. Той не искаше да го обичам, нито дори да се правя, че го обичам. Защо ли въобще трябваше да мисля за това?