Преди време щях да го помоля да нареди тихо да премахнат този човек от пътя му. Но вече знаех, че Александър не би направил нещо, за което после да не може да си признае. Това, за което най-много съжалявам в моя живот е, че не го убих тайно, на своя глава. До смъртта си ще се измъчвам от мисълта, че с една малка стъкленица можех да сложа край на тази смъртоносна омраза, която продължи да преследва моя господар дори след смъртта му. И не само него — майка му, жена му, сина му, когото никога не видях, но който щеше да ни даде нещо повече от Александър, отколкото само един спомен.
Лятото дойде. Всички персийски Царе отдавна вече щяха да са в Екбатана. Но аз знаех, че той никога няма да мине отново през онези седем порти. Единствената ми радост бе, че флотата и пристанището го държаха постоянно зает. Бяха минали четири месеца от предсказанието на халдейците. Можех почти да го забравя, ако не виждах строежа на новия храм на Бел.
Не след дълго напуснахме за малко града. |Всяка година, когато снеговете при изворите започнат да се топят, надолу по реката стават наводнения. Заради това хората, които живееха там — те произхождаха от стар асирийски произход — бяха бедни и окаяни. Александър искаше да планира нови водохранилища и канали срещу наводненията и така да разшири обработваемите земи. Това беше само едно пътуване по реката, но аз се радвах, че то ще го накара да се измъкне от стените на Вавилон.
Той винаги бе обичал реките. Корабите се извиваха сред Тръстики високи колкото човешки бой, а отпред стояха лоцмани асирийци, които преглеждаха внимателно каналите. Понякога огромни сенчести дървета се срещаха над нас и ние плавахме през зелени пещери. Друг път си проправяхме път през листата на водните лилии в откритите водоеми. Там реката има много разклонения. Александър, както винаги, стоеше на носа и понякога поемаше управлението на кораба.
На главата му стоеше същата стара слънчева шапка, която носеше в Гедрозия. По някое време реката се разшири между клюмналите полюшвани от вятъра върби. Сред тях се виждаха блокове от древна каменна зидария с протъркани от времето и наводненията фигури на крилати лъвове и бикове с човешки глави. Когато Александър попита за тях, капитанът вавилонец му каза:
— Велики царю, това са гробниците на древните царе, когато тук са управлявали асирийците. Тук са били техните гробища.
При тези думи един внезапен порив на вятъра вдигна шапката от главата на Александър и я отвя зад борда. Пурпурната панделка с диадемата — символ на царствеността — се развърза, отлетя надалеч и накрая се заплете в тръстиките близо до една от гробниците.
Гребците бяха прибрали веслата си, но ние продължавахме да се движим напред. През целия кораб премина шепот на страхопочитание и ужас.
Един от гребците — бърз и мургав младеж — се хвърли в реката, стигна до брега и отвърза панделката. Той спря за миг, както я държеше в ръката си, погледна към калната вода и завърза панделката около главата си, за да я запази чиста и суха. Александър я прие с думи на благодарност. Беше спокоен. Направих всичко възможно да не изкрещя — царствената диадема бе отнесена до една гробница, а след това бе преминала на друга глава.
След като свърши работата си, Александър тръгна обратно към Вавилон. Когато видях черните му стени, ми идеше да се заудрям по гърдите.
Александър разказа на гадателите за знамението и те всички заключиха, че главата, която си е позволила да носи царската диадема, трябва да бъде отсечена.
— Не — каза той. — Момчето имаше най-добри намерения и направи това, което всеки друг би направил. Ако боговете настояват за някакво изкупление, можете да го наложите с бич. Но не го удряйте твърде силно. После го изпратете при мен. — Когато младежът дойде, Александър му даде един талант сребро.
Върнахме се при благоденствието на Вавилон. Певкестас с гордост показа добре обучена армия от двадесет хиляди персийци. В неговата провинция цареше ред и спокойствие. Народът го харесваше повече от всякога. Александър официално изказа похвалите си, а след това се зае да планира създаването на обединена македонско-персийска армия. Никой не се разбунтува. Дори македонците бяха започнали да мислят, че и персийците могат да бъдат хора и воини. Някои наши думи вече преминаваха в тяхната реч.
Дойде и дългоочакваният ден, когато пратениците се върнаха от Сива.
Александър ги прие в Тронната зала. Около него, върху сребърните кресла, се разположиха приятелите и генералите му. Главният пратеник разви церемониално папируса с отговора на прорицателя на Амон. Богът отказваше божествена същност, но все пак Хефестион щеше да има свое място след безсмъртните. Той бе обявен за божествен герой и трябваше да му се принася жертва.