Александър остана доволен. След първоначалната си лудост той сигурно се бе досетил, че Бог не би могъл да пристъпи определени граници. Но така или иначе, Хефестион можеше да бъде боготворен.
Бяха изпратени заповеди до всички градове да му построят храм или светилище. (Тук в Александрия често минавам покрай осветеното празно място на остров Фарос. Предполагам, че Клеомен, който беше тогава сатрап, е откраднал всички пари.) На Хефестион трябваше да се отдават молитви и да му се принасят жертви като Предотвратител на злото. При сключването на тържествени договори страните бяха длъжни да се заклеват и в него, освен в имената на боговете.
(Храмът, който трябваше да бъде построен за него във Вавилон, беше в гръцки стил — с фризове на лапити100 и кентаври. Това място също е празно. Всъщност аз не мисля, че някога е било започвано строителството на което и да било от тези светилища. Е, все пак Хефестион може да е доволен. Той получи своето жертвоприношение.)
Александър покани пратениците на пир в чест на безсмъртието на Хефестион. Всички останали гости бяха негови приятели, които щяха да го разберат. Той беше весел, безгрижен, почти лъчезарен. Човек можеше да си помисли, че лошите поличби са забравени.
В продължение на няколко дни Александър беше изпълнен от щастие — бе зает с проектите за някои от светилищата. Посети Роксана. Тя беше в добро здраве — согдийските жени не обръщат голямо внимание на бременността. После той се захвана с плановете за новата армия.
Това щеше да доведе до промени във всички войски. Когато завърши подготовката по преназначаването на командирите, той изпрати да повикат офицерите, за да встъпят официално в новите си длъжности. Аудиенцията се състоя в Тронната зала. Той вече много добре разбираше какво значение има за персийците съответната церемония. Домакинството бе събрано зад трона.
Първите дни на лятото бяха отминали и навсякъде беше станало много горещо. Той прекъсна аудиенцията по средата, за да заведе приятелите си във вътрешната стая и да ги почерпи с чаша студена вода, примесена с вино. Нямаше да се бавят дълго и затова не си струваше да се оттегляме и пак да се връщаме. Така че зачакахме зад празния трон и се заприказвахме за дреболии.
Никой не забеляза човека, докато той не се оказа сред нас. Той беше в парцаливи дрехи и по нищо не се различаваше от хиляди други, освен по израза на лицето. Всички ние бяхме невидими за побъркания му втренчен поглед. Преди да имаме време да мръднем, той седна на трона.
Зяпнахме ужасени и не можехме да повярваме на очите си. Тази поличба бе най-ужасна от всички. През цялата история на моя народ такова нещо се е наказвало със смърт като най-тежко престъпление. Неколцина от нас скочиха напред, за да го издърпат, но по-старите се развикаха да не го правим. Ако евнуси освободят трона, това би лишило от смелост и мъжественост царството. Те започнаха да ридаят и да се удрят по гърдите и ние се присъединихме към техните вопли. Това успокоява за малко съзнанието и човек няма нужда да мисли.
По-низшите офицери в другия край на залата се смутиха от шума и скочиха на крака. Те сграбчиха човека и го смъкнаха от подиума. А той се пулеше към тях, сякаш бе озадачен от това отношение към него. Александър излезе от вътрешната стая и попита какво става.
Един от офицерите му каза и посочи човека. Беше обикновен войник, невъоръжен. Ако си спомням добре, беше от племето на уксите101. Царят не каза нищо. Предполагам, че уплашените ни викове му бяха казали достатъчно.
Той се приближи към войника и го попита:
— Защо направи това?
Човекът стоеше и мигаше, без следа от уважение, сякаш зяпаше някакъв непознат.
— Ако той е бил изпратен за това — каза Александър, — тогава трябва да разбера кой го е изпратил. Не го разпитвайте преди да дойда.
А на нас той каза:
— Млъкнете. Това е достатъчно. Аудиенцията продължава.
Привърши с назначенията, без да бърза и без да допусне никаква небрежност или нехайство.
Малко преди залез той се качи в стаята, за да смени дрехите си. Сега бяхме във Вавилон и всичко се движеше според церемониала в присъствието на съответните хора. Аз бях този, който държеше Митрата. Разчитайки мислите ми по очите, Александър отпрати останалите веднага, щом етикетът го позволи. После заговори, преди още да успея да го попитам:
100
Лапити — митическо племе от великани около пл. Олимп и Пелион в Тесалия, воювали с кентаврите и ги победили (т.н. кентавромахия — любима тема на гръцкото изобразително изкуство. — Бел. прев.
101
Укси или еламити — древни племена населявали планинските земи в околностите на Суза. — Бел. прев.