— Разпитахме го. Но той не знае нищо, нито дори какво го е довело там. Единственото, което успя да каже, бе, че е видял един хубав стол и седнал на него разбрах, че преди време е бил заплашен с военен съд за някакво неподчинение. Доволен съм, че този човек се оказа побъркан.
Александър говореше хладно и твърдо. Цялата ми кръв се смрази. Тайничко се бях надявал да разбера, че войникът е направил признание за съществуването на заговор, макар че един поглед в лицето му беше достатъчен, за да разбера истината. Истинските предзнаменования са тези, които се появяват непреднамерено.
— Александър — казах твърдо аз, — този трябва да го убиеш.
— Това вече е направено. Такъв е законът. А и гадателите казаха, че трябва. — Той отиде до масичката с каната, напълни една чаша с вино и ме накара да пия. — Хайде, усмихни се заради мен. Боговете ще направят това, което искат. А междувременно ние ще живеем. А те искат и това.
Преглътнах виното като лекарство и се опитах да се усмихна. Заради лятната горещина той носеше тънка бяла роба от индийски плат, която разкриваше тялото му като каменните хитони, които скулптурите извайват. Оставих чашата на масата и се хвърлих да го прегърна. И той както винаги, сякаш грейна отвътре. Струваше ми се, че е неугасим като слънцето.
Когато Александър излезе, огледах портретите от злато, от бронз и от слонова кост, които ме гледаха мрачно от поставките си.
— Остави го на мира! — казах. — Още ли не си задоволен? Ти умря по своя собствена вина, заради неподчинение и лакомия. Не си ли способен да го обичаш толкова, че да му спестиш всичко това? Ако не можеш, тогава го остави на мен, който го обичам повече. — Те всички ме гледаха, без да мигнат и ми отвърнаха: „Да, но аз го разбирах.“
От Гърция пристигнаха още пратеници, натоварени с дарове, сякаш отиваха при своите богове. Те го коронясаха още веднъж със златни маслинови клонки, златни ечемичени класове, златни лаврови листа и златни летни цветя. И днес Александър е пред очите ми, носейки на главата си всяка една от тези корони.
Няколко дни по-късно приятелите му казаха, че след всички тези триумфи той самият още не е празнувал победата си над косеите. (Сега тези племена бяха изцяло подчинени и го приеха за свой цар, така че Александър дори взе няколко хиляди от тях в армията си.) Толкова време мина, казаха те, от последния комос102. А и празникът на Херкулес наближаваше.
Те не му мислеха злото. Дори и най-лошите от тях търсеха само благоразположението му. Те просто искаха да го дарят с една безгрижна вечер, да го накарат да си спомни славата си и да забрави мъката. Уви, боговете могат да направят това, което искат по всякакъв начин.
Александър оповести празненството, заповяда да се извършат жертвоприношения на Херкулес и раздаде на войниците безплатно вино. Комосът започна при залез слънце.
Беше непоносимо гореща вавилонска нощ и всички изнемогваха от задух и се обливаха в пот. Те скоро привършиха с храната. Заедно с приятелите му бях замислил една малка изненада за него — един танц с македонци и персийци, по четирима от всяка страна. Първо — имитация на война, а после — на приятелство. Бяхме голи, като изключим шлемовете и хитоните, или панталоните. Александър хареса танца, повика ме да седна до него и започнахме да пием заедно от златната му чаша.
Лицето му беше зачервено. Нищо чудно при тази горещина и изпитото вино. Но в очите му видях някакъв блясък, който не ми хареса. Бях изтрил набързо потта си, но продължавах да съм задъхан от танца. Ала, когато той ме прегърна, усетих, че тялото му гори.
— Александър — викнах аз през шума, — ти имаш треска.
— Не се тревожи. Само лек пристъп. Ще отида да си легна след песента за несподелената любов.
Не след дълго те взеха факлите и излязоха да пеят навън в градините, и да вдъхнат първата хладина на нощта. Измъкнах се от залата и отидох в Спалнята, за да проверя дали всичко е приготвено. Зарадвах се като чух, че пеенето постепенно заглъхва. След малко той влезе вътре. Ако бяхме само двамата, щях да му кажа: „Хайде да се мушнем в леглото и да не се мотаем.“ Но пред домакинството аз винаги съблюдавах правилата. Пристъпих напред, за да взема диадемата. Робата му беше мокра от пот и видях, че потрепери.
— Само ме избърши — каза той, — и ми намери нещо малко по-топло.
— Господарю, — отвърнах аз, — нали няма да излизате отново?
— Медий е организирал една малка веселба — само за стари приятели. Обещах да се отбия.
Погледнах го в очите с настойчива молба, но той се усмихна и поклати глава. Александър беше Великият Цар и решенията му не можеха да бъдат оспорвани пред домакинството. Докато го бършех, погледът ми се спря върху поставките с портретите. Защо „ти“ не си тук сега, му казах на ум, когато можеш да бъдеш полезен и да му кажеш: „Не ставай глупав. Ти ще си легнеш, дори ако трябва да те накарам насила. Багоас, върви и кажи на Медий, че Царят не може да дойде.“