Събуди ме гласът му. Банята беше пълна с хора, които ходеха насам-натам. Току-що се беше събудил и заповяда да извикат Неарх. Неарх ли? За какво ли пък точно той му е дотрябвал, си помислих. Бях забравил, че наближаваше времето за пътуването до Арабия. Тази сутрин Александър смяташе да работи.
Той отиде до Спалнята, за да се облече. След това легна на дивана, тъй като едва се държеше на краката си. Когато Неарх дойде, Александър го попита дали е готово жертвоприношението за умилостивяването на боговете към флотата. Неарх каза „да“, но с очите си видях, че е обезпокоен. После попита Александър кой би желал да отправи молитвата вместо него.
— Какво?! — извика Царят. — Разбира се, че аз лично ще я отправя. Ще отида на носилка. Днес съм малко трескав. Предполагам, че това са последните пристъпи. — Той отхвърли всички протести на Неарх. — Благосклонността на боговете те доведе благополучно от Океана. Тогава аз извърших жертвоприношение за теб и те ме чуха. Ще го направя и сега.
Занесоха го там под един балдахин, който скриваше убийственото вавилонско слънце. Той слезе от носилката и застана прав, за да направи възлиянието. Когато се върна, почти не се докосна до лекото ядене, което му бях поръчал. Въпреки това повика в стаята Неарх и всичките си старши офицери заедно с един писар да води бележките и прекара четири пълни часа в разговори за корабите, доставките, провизиите и водата.
Така минаха няколко дни. Треската не го напускаше. Александър смяташе, когато флотата отплава, да поведе лично една помощна армия покрай брега и да търси подходящи места за пристанища. Така че, волю-неволю трябваше да отложи датата на отплаването. Всяка сутрин той твърдеше, че е по-добре. И всеки ден го носеха до олтара на двореца, за да отправи сутрешната молитва. Но всеки път той беше все по-отпаднал. А всяка вечер треската се засилваше.
Спалнята беше постоянно пълна с влизащи или излизащи хора. А дворецът — с офицери, чакащи заповеди. Макар че стените бяха дебели и държаха прохладно, Александър жадуваше за зелена сянка и за гледката на водата. Затова накара да го прехвърлят от другата страна на реката в царските градини. Там той обикновено лежеше под дърветата с притворени очи близо до някой фонтан, плискащ струите си в басейн от порфир. Понякога изпращаше да повикат Неарх и Пердикас, за да прегледат отново пътуването и похода, понякога Медий — да поприказват и да поиграят на ашици. Медий го уморяваше, тъй като се гордееше, че е бил избран точно той и стоеше прекалено дълго.
Понякога Александър избираше помещенията на банята и нареждаше да поставят леглото му до ръба на басейна, откъдето можеше лесно да се гмурва. Обичаше да се разхлажда в хладката вода, да го подсушават, както си седи върху покрития със сини плочки ръб на басейна, и да се връща в чисти чаршафи. Той дори спеше там заради хладината и ромона на реката, която се плискаше отвън.
Не го изоставях нито заради Медий, нито заради генералите, нито заради който и да било друг. Като Главен евнух на Спалнята щях да имам своите ежедневни грижи и да отсъствам. Затова се отказах от дворцовите си титли. Старецът, чието място бях заел, с удоволствие си ги получи обратно. Замених официалното си облекло със здравите ленени дрехи на слугите. Сега тези, които влизаха, виждаха само персийското момче, което държеше ветрило или чаша, което носеше одеала, когато пристъпите на треската обхващаха Александър, което го къпеше и постилаше сухи чаршафи след изпотяването, или седеше тихо на някоя възглавница до стената. Мястото ми не предизвикваше никаква завист. Така бях в безопасност. Само един човек можеше да ми отнеме това, но той беше бяла пепел в небесата.
Когато Александър отпрати генералите си, обърна очи към мен. Бях взел двама роби, за да внасят и изнасят нещата от стаята. За всичко останало се грижех лично аз. Така хората престанаха да ме забелязват и да ми обръщат повече внимание, отколкото възглавниците или на каната за вода. По стар обичай в двореца продължаваше да пристига чиста изворна вода, каквато винаги са пиели персийските царе. Тя го освежаваше. Държах я в една глинена стомна на нощната масичка.
Той можеше да стигне до водата. Винаги разбирах, ако се нуждаеше от нещо друго — през нощта слагах сламеника си до него. Понякога, когато треската го правеше неспокоен, той предпочиташе да разговаря с мен. Припомняхме си стари изпитания или старите му рани, за да се убедим един друг, че той скоро ще победи и тази болест. Той никога не спомена за смъртните поличби, както никога не бе говорил и за поражение по средата на някоя битка. Вече цяла седмица беше на легло. Но не спираше да повтаря как след три дни ще тръгне на поход.