След малко излязоха Магите със сребърния подвижен олтар — готови да запалят свещения огън и да поведат колоната.
Докато яздех нагоре-надолу и зяпах цялото това великолепие, почти забравих, че по този начин изтощавам коня си преди дългия поход. Но после се сетих, че въпреки конете и колесниците, колоната ще се движи бавно, заради пешаците и Магите с техния сребърен олтар. Спомних си за волнодумния капитан, който беше казал, че разстоянието от Суза до Вавилон е само седмица. Сигурно служеше в конницата. С тази скорост щяхме да пътуваме най-малко месец.
Струваше ми се, че само возилата се проточиха няколко мили. Имаше дузина коли само за Царя — по една за шатрата му и обзавеждането, за дрехите му, за посудата, за походната му баня и разните други принадлежности.
Имаше каруци за евнусите от Домакинството и техните вещи, както и коли за всички жени от харема. В крайна сметка Царят взе със себе си само най-младите наложници, а те се оказаха повече от сто. Но те и тяхната покъщнина заедно с евнусите им бяха само началото. Царедворците, които още не бяха заминали за Вавилон, взеха жените и децата си, харемите си, а също и целия си багаж. Следваше обоза с храната. Разбира се, такова Домакинство не би могло да си осигури необходимата храна само по пътя. Сега колоната се простря много по-далеч, отколкото можех да видя. Но тя не свършваше с това. След всичките коли и каруци вървяха пешаците — цяла армия от роби, които да устройват лагера и да го развалят. И освен тях — готвачи, ковачи, коняри и сарачи, както и огромен брой лични прислужници като моя Неши.
Върнах се обратно по пътя към дворцовия площад. Точно сега изкарваха Колесницата на Слънцето. Тя беше цялата обкована със злато. В нея върху сребърен стълб стоеше емблема с формата на слънце с лъчи — символът на Бога, единствения и ездач. Дори тялото на колесничаря не трябваше да я петни. Затова той водеше двойката великолепни бели коне пеш.
Най-накрая изкараха бойната колесница на Царя — почти толкова прекрасна, колкото тази на Бога. (Запитах се дали тази беше толкова хубава, колкото другата, изоставена на Александър.) Колесничарят сложи вътре снаряжението на Дарий — копията, лъка и стрелите. Отпред чакаше царската носилка за пътуването. Дръжките и бяха от чисто злато, а балдахинът — обшит с ресни от сребърни и златни нишки.
Когато на изток започна да просветлява, се появиха Синовете на Роднините на Царя — наперени младежи, малко по-големи от мен, които бяха облечени от главата до петите в пурпур. Те щяха да вървят около Дарий.
Този походен ред беше твърдо установен от древната йерархия. Дойде време да намеря мястото си при колите на евнусите. Беше повече от ясно, че не ми се полага да пътувам близо до Царя.
Внезапно над Колесницата на Слънцето проблесна ярка светлина. В центъра на емблемата имаше кристален глобус, и той отрази първите лъчи на изгряващото слънце. Засвириха рогове и тръби. В далечината една фигура в бяло и пурпурно, която изглеждаше висока дори от толкова далече, влезе в царската носилка.
Бавно, без някакво видимо движение напред, огромната колона се размърда, разклати се и се завлачи. След това, мудно и лениво — като змия през зимата, колоната запълзя. Мина повече от час преди наистина да усетя, че се движим напред.
Пътувахме по Царския път, през ниска и плодородна земя, пресечена от реки. От двете ни страни, докъдето стигаше погледът, се виждаха засети и натежали от реколта поля. Небето се оглеждаше в заблатени плитки езера, покрити тук-там с острица. На места големи и издигнати пътеки, направени от груби камъни, пресичаха мочурищата. Сега повечето от блатата бяха пресушени, но ние никога не правехме лагер близо до тях, защото разнасят треска.
Всяка вечер прислужвах на Царя след като опънеха шатрата му. В нея имаше достатъчно място за повечето от обичайните лица. Дарий обичаше да гледа около себе си познати физиономии. Често ме задържаше през нощта. Сега беше по-трудно от всякога да го възбудя и се молех да заспива по-бързо, вместо да правим нещо.
Струваше ми се, че ако останеше сам, щеше да лежи буден цялата нощ.
Всяка вечер сам се грижех за коня си, защото знаех, че Неши е много изморен от дългото ходене пеш. Нарекох го Тигър. Бях виждал само тигрова кожа, но реших, че името е много подходящо.
На всеки няколко дни царските вестоносци ни пресрещаха и ни донасяха съобщения от запад. Александър беше превзел Газа. Сякаш че се беше отклонил от пътя си за наше добро. При атаката един камък, изхвърлен от катапулт, го ударил и повалил на земята. Въпреки че камъкът пробил ризницата му, той се изправил и продължил да се бие. По-късно обаче припаднал и го отнесли като мъртъв. Нашите хора изчакали малко, за да се уверят, тъй като Александър се славел с това, че е трудно да бъде убит. И наистина, въпреки че загубил много кръв, той все още бил жив и авангардът на войските му вече се бил насочил към Египет.