Донесох няколко възглавници и го подпрях с тях. Всяко отчаяние щеше да бъде истинско предателство, докато той се бореше. Той не трябваше да го почувства нито в гласа ми, нито в ръцете ми.
— Май не трябваше да пия виното. Вината е само моя, аз те помолих за него. — Той се задъха дори от тези няколко думи и отново притисна ръката си върху раната.
— Александър, аз не съм ти давал никакво вино. Можеш ли да си спомниш кой го остави?
— Не, не. То си беше там. Само се събудих и пих.
— Йолас ли го донесе?
— Не знам. — Той затвори очи.
Оставих го да си почива и седнах на тревата Плътно до него. Но той си отдъхваше, за да може отново да говори. Малко по-късно попита за Началника на телохранителите. Отидох и го извиках.
— Обща заповед — каза Александър. — Всички офицери от командир на отряд нагоре да се съберат… във вътрешния двор… и да чакат… заповеди.
Тогава разбрах, че и той е започнал да се досеща.
Няма да има никакво сбогуване, си мислех, докато веех ветрилото от палмови листа, за да го разхлаждам и да пропъждам мухите. Той никога няма да се предаде. И аз също не трябва да го правя.
Една лодка с негови приятели пресече реката: искаха да разберат как се чувства. Пресрещнах ги, за да ги предупредя, че се задъхва когато говори. Когато те се приближиха към него, той каза:
— По-добре е… да се върна… в двореца. Извиках носачите. На малкото корабче около него се събра цяла тълпа. Той се огледа наоколо и прошепна:
— Багоас.
Отдръпнаха се, за да ми направят място.
Занесоха го в Спалнята, където крилатите позлатени демони пазеха огромното легло. Много отдавна, в един друг живот, аз го бях приготвял за един друг Цар.
Подпряхме го на големи възглавници, но продължавахме да чуваме стърженето в дъха му. Ако искаше нещо, той разговаряше с мен без глас, както правеше, когато раната беше прясна. Знаеше, че аз единствен ще го разбера.
След малко в стаята влезе Пердикас, за да му каже, че офицерите са във вътрешния двор и чакат заповеди. Александър даде знак да ги доведат. Те препълниха огромната Спалня. Той ги поздрави с ръка. Видях го, че събира дъх, за да говори, но вместо това се закашля и изплю кръв. Даде им знак, че са свободни, и те излязоха. Той притисна с ръка гърдите си, едва когато и последният от тях излезе.
Тогава генералите без негово разрешение доведоха няколко лекари. Дойдоха трима. Колкото и да беше слаб, те се страхуваха от него, защото знаеха за съдбата на Главкос. Но той мълчаливо изтърпя пръстите им, с които го опипаха по гърдите и около раната. Изтърпя и ушите им, докато го преслушваха. Наблюдаваше ги внимателно, докато те си разменяха погледи. Когато донесоха някаква отвара, той я изпи и заспа. Единият от тях остана до него, така че и аз успях да си почина час-два. Той щеше да има нужда от мен и от моето внимание през нощта.
В първите часове на тъмнината треската го обхвана по-силно от всякога. Те вече нямаха намерение да го оставят само на мен. Трима от Почетната конница го пазеха. Един от лекарите трябваше до стои до него, но Александър протегна ръка и хвана моята. Лекарят си замина.
Беше много дълга нощ. Приятелите му дремеха на столовете си. Александър кашляше и храчеше кръв, но после заспа за малко. Някъде около полунощ устните му се размърдаха. Наведох се да го чуя.
— Не я махайте от там — каза той. Огледах се из стаята, но не видях нищо. — Змията — прошепна той и посочи към един тъмен ъгъл. — Никой да не я закача. Тя е изпратена.
— Никой няма да я докосне — казах аз, — под страх от смъртно наказание.
Той заспа отново. В един момент прошепна:
— Хефестион.
Очите му бяха затворени. Целунах го по челото и не казах нищо. Той се усмихна и продължи да спи.
На сутринта ме позна и знаеше къде се намира. Дойдоха генералите и застанаха край леглото. Из цялата стая можеше да се чуе задавеното му дишане. Той ги огледа един по един. Разбираше достатъчно добре какво значи всичко това.
Пердикас се приближи до главата му и се наведе към него.
— Александър. Всички ние молим боговете да те запазят за много години. Но ако тяхната воля е друга, на кого ще оставиш царството си?
Той насили гласа си, за да проговори високо. Започна да произнася — винаги съм бил убеден в това — името на Кратер. Но дъхът му изневери и той завърши без глас. Пердикас промърмори на останалите:
— Той казва: „На най-силния“. Кратерос, кратеротатос104. Две думи, звучащи почти по един и същ начин, дори значението съвпадаше с името. Кратер, на когото той винаги бе вярвал безрезервно, бе на път към Македония. Убеден съм, че той искаше да го остави като регент на своето неродено дете. Дори като Цар, ако детето бъде момиче или ако умре. Но Кратер беше много далеч от Вавилон. А тук никой не би застанал на негова страна. Тук неговата кауза беше ничия.