Нито пък беше моя. Какво значеше Македония за мен, какво ме интересуваше кой ще я управлява? Погледнах единствено към Александър, за да видя дали не е ядосан. Но той не беше чул Пердикас. Нищо друго нямаше значение за мен, стига той да беше спокоен и да се чувстваше добре. Ако кажех какво съм чул, те можеха да ме отстранят от него.
Не казах нищо.
След малко Александър даде знак на Пердикас. После извади от пръста си пръстена с царския печат, на който бе гравиран Зевс на трона и му го даде. Той си избра заместник за времето, докато е твърде зле, за да управлява. Но този жест не значеше нищо повече.
Докато седях тихо до леглото му, просто като персийското момче, забелязах, че генералите започнаха напрегнато да се споглеждат. Те мислеха за политиката и властта и хвърляха под око погледи към пръстена.
Той ги видя. Очите му се взираха в далечината, но в един миг те се размърдаха и аз знам, че той ги видя. Наведох се към него с една влажна кърпа. Реших, че е видял достатъчно. А той ме погледна така, сякаш и двамата имахме обща тайна. Сложих ръка, върху неговата. Върху пръста му имаше бяло петно — там, където пръстена бе скривал слънцето.
В стаята цареше гробна тишина — чуваше се само учестеното му дишане. Изведнъж чух отвън някакво силно раздвижване — шепота на много гласове. Птолемей излезе да види какво става. След малко се върна, и тогава Певкестас също излезе. След това и останалите ги последваха. Но не след дълго всички отново влязоха вътре.
— Александър, — каза Пердикас. — македонците са отвън. Всички войници… Те… Те искат да те видят. Казах им, че е невъзможно, че ти си твърде зле. Мислиш ли, че ако пусна вътре само неколцина, някъде около двадесет, като представители на останалите, мислиш ли, че ще можеш да понесеш това?
Очите му се отвориха широко. Той започна да кашля. Докато държах кърпата за кръвта, той даде заповед с ръка, която означаваше: „Изчакайте, докато стана готов.“ След това каза:
— Всички… Всеки войник.
Нямаше значение къде беше пръстенът. Царят беше тук. Пердикас излезе навън.
Александър се размърда и ме погледна. Преместих възглавниците, за да може да се вдигне и да се подпре на тях. Някой отвори тайната задна врата, през която да излизат войниците, след като минеха покрай леглото. Техните шепнещи гласове се приближиха. Певкестас ме погледна приятелски и направи леко движение с глава. Той винаги се беше държал любезно с мен. Така че го разбрах. Обърнах се към Александър:
— Ще се върна след това — казах му, и излязох през задната врата.
Те бяха дошли да се сбогуват с него като войници със своя генерал, като македонци със своя Цар. Сега, преди края, те имаха право да го видят само техен, а не с персийското му момче, което стоеше по-близо до него от всички тях.
От нишата, където стоях незабелязан, ги наблюдавах докато излизаха един след друг — река от хора, която си мислех, че никога няма да свърши. Те плачеха или говореха с прегракнал шепот. Или просто изглеждаха зашеметени, сякаш току-що бяха научили, че на другия ден слънцето няма да изгрее.
Минаха часове, преди да преминат всичките покрай него. Денят прехвърли обед. Чух някой да казва:
— Той ме поздрави с очите си. Той ме позна.
Друг рече:
— Той веднага разпозна кой съм аз. Опита се да се усмихне.
Един млад войник подсмъркна:
— Той ме погледна и аз си казах: „Светът се руши“. — А един ветеран отвърна:
— Не, момче, светът продължава. Но единствено боговете, знаят накъде.
Най-сетне те престанаха да излизат. Промъкнах се обратно в стаята. Александър лежеше, както го бях оставил. През цялото това време, той беше държал е последни сили очите си към тях, за да не позволи някой да мине, без да го е поздравил с поглед. Сега приличаше на мъртвец — чуваше се единствено тежкото му, конвулсивно дишане. Те изцедиха и последните му капки живот, си помислих, и не ми оставиха нищо. Дано душите им бъдат осъдени на вечно скитане.
Повдигнах го с една ръка и дръпнах възглавниците така, че да може да легне удобно. Той отвори очи и се усмихна. Разбрах, че техния дар, без значение какво му струваше, бе това, за което той би отправил молитва към своя Бог-пазител. Нима можеше да ми се свиди това? Преглътнах и забравих яда си.
Генералите бяха стояли встрани, докато войниците минаваха покрай него. Птолемей избърса очите си. Пердикас се приближи до леглото.
— Александър. Когато те приемат сред боговете, кога искаш да ти отдадем божествени почести?
Не мисля, че Пердикас очакваше някакъв отговор. Просто искаше, ако можеше все още да бъде чут, и да направи един дар на последна почит, както чувстваше, че е справедливо. Но Александър го чу. И отново дойде при нас, сякаш излизаше от дълбока вода. Усмивката не го беше напуснала. И прошепна: