— Когато сте щастливи.
После затвори очи и се върна там, където беше.
Целия ден той лежа на високите възглавници между позлатените демони с разперените криле.
Целия ден генералите влизаха и излизаха.
Късно привечер доведоха Роксана. Детето в нея вече бе пораснало. Тя се хвърли върху него и започна да се удря по гърдите и да скубе косата си, оплаквайки го, сякаш той бе вече мъртъв. Забелязах, че клепачите му се сбръчкаха. Не се осмелих да говоря с нея, защото бях виждал пълния й с омраза поглед. Затова прошепнах на Певкестас:
— Той може да чува. Това му причинява болка. — И те накараха евнусите й да я отведат навън.
Понякога успявах да го събудя, за да пие вода. Понякога той изглеждаше така, сякаш вече бе в предсмъртен сън и не помръдваше дори и за мен. Въпреки това аз чувствах присъствието му и инстинктивно разбирах, че и той чувства моето. Казах си: „Няма да моля небесата за някакъв знак от него. Нека не бъде обезпокояван от любовта ми. Нека разбере за нея само ако на Бог му е угодно. Защото любовта е живот за него и той никога не се отвърна от нея.“
Падна нощта и лампите бяха запалени.
Птолемей стоеше до леглото и гледаше надолу. Сигурно си го припомняше като дете в Македония. Певкестас влезе в Спалнята и каза, че той и няколко приятели отиват на нощно бдение в светилището на Серапис105. Александър беше донесъл култа към този бог от Египет Той е въплъщение на възкръсналия Озирис. Те искаха да попитат неговия прорицател дали Богът ще излекува Александър, ако го занесат в храма.
В природата на човека е да се надява дори и в предсмъртните мигове. И аз зачаках някакво обещание от този Бог, докато примигващата светлина от лампата играеше по лицето му и ме мамеше с лъжливи сенки на живот Но тялото ми знаеше. Тялото ми натежаваше заедно със смъртта му — тежка като човешка плът.
Нощта премина за мен в стряскания и напрежение. Отдавна не бях спал. Понякога се усещах, че съм положил глава на възглавницата му и търся с поглед някакво движение у него. Но той продължаваше да спи с бързи плитки вдишвания, прекъсвани от дълбоки въздишки. Лампите избледняха. Високите прозорци започнаха да се очертават на първата светлина на зората. Дишането му промени звука си и нещо ми каза: „Той е тук.“
Приближих се до главата му и прошепнах: — Обичам те, Александър — и го целунах. Няма значение, казах си, от кого сърцето му ще го приеме. Нека бъде според чувствата му.
Косата ми беше паднала върху гърдите му.
Очите му се отвориха. Ръката му леко помръдна, докосна един кичур и го прокара между пръстите си. Позна ме. Мога да се закълна в това пред боговете. На мен той казваше сбогом.
Другите скочиха на крака, когато го видяха, че се размърда. Но той вече си беше отишъл. Той бе на прага на своето Пътуване.
Някой влезе през вратата. Беше Певкестас. Птолемей и Пердикас отидоха да го пресрещнат.
— Останахме да бдим през цялата нощ. — каза той, — А призори отидохме при оракула. Богът каза, че за Александър е по-добре да бъде тук.
Когато дъхът му престана, всички евнуси започнаха да го оплакват. Предполагам, че и аз. Не знам. Риданията се чуха навън и воплите тръгнаха из целия град. Нямаше нужда да се оповестява, че Царят е мъртъв. Докато махахме големите възглавници, за да го положим правилно, телохранителите на пост влязоха и застанаха объркани. А после излязоха плачейки.
Той умря със затворени очи и затворена уста — така красив, сякаш спеше. Косата му беше разрошена от пристъпите на треската и аз я вчесах. Не можех да се въздържа да не го направя така внимателно, сякаш той все още можеше да чувства. След това потърсих генералите и сановниците, които почти бяха изпълнили Спалнята. Потърсих някой, който да заповяда как трябва да се погрижат за него.
Но нямаше никой.
Светът се беше разрушил. Парчетата от него лежаха като натрошено злато — плячка за най-силния. Те бяха отишли, за да ги събират.
Не след дълго дворцовите евнуси започнаха да стават все по-разтревожени й смутени, защото не знаеха кой е Царят. Един след друг те заизлизаха навън, за да разберат как стоят нещата. По-ниско поставените последваха по-главните. В началото не забелязах, че съм останал сам.
Аз останах, защото не можех да си представя къде другаде можех да бъда. Рано или късно някой ще дойде, си казах. Той е мой, докато те си го поискат. Отвих тялото и погледнах раните му, които можех да позная и само с докосване в тъмнината, и го покрих отново. След това седнах до леглото, положих глава върху него и мисля, че съм заспал.
105
Серапис — бог на подземното царство, главен бог в елинистическия Египет. Култът му е създаден през IV в. пр.Хр. с цел да има общ бог за всички поданици на Птолемеите (гърци и египтяни). Първите го отъждествявали със Зевс и Аид, а вторите — с Озирис. — Бел. прев.