Смущаващата склонност към сензации и безпорядъкът в търсенето на аргументи е типична за Курций — един непоносимо глупав човек, който е имал достъп до безценни източници, недостигнали до нас. Той направо ги е прахосал и изопачил, заради една еднообразна и скучна литературна представа относно ролята на богинята Фортуна и на многобройни надути и цветисти упражнения по римска реторика. (Например: Александър е впечатляващо многословен, когато любезно увещава приятелите си да извадят стрелата забита в дробовете му.) Под влияние на идеята, че пристрастията и покровителството на Фортуна водят до справедливо възмездие над надменността, историята на Александър е отклонена и изопачена в тази насока. За целта Курций е прибягнал до помощта на антимакедонски настроените атински агитпропчици и творенията им, писани от хора, които никога не са го виждали, и имащи толкова отношение с обективната истина, колкото човек може да очаква да намери в „История на еврейския народ“, поръчана от Адолф Хитлер. Към тези неща са се върнали Трогус и Диодор по времето на император Октавиан Август, които открили в един Цар, мъртъв от три века, сигурно и непоклатимо оправдание за божествените претенции на живия владетел. Не е направен никакъв опит за съгласуването, съвместяването и последователността на неоспоримите факти. Така например, един покварен и безчестен тиранин би бил нарязан на парчета от размирниците в Опис в момента, в който би стъпил сред тях. Те са можели да го направят с абсолютна безнаказаност (съдбата на не един римски император) и да изберат нов Цар, както са имали право. И това, че вместо да постъпят така, те се оплакали на Александър, че той не им позволява да го целуват не е измислица, а исторически факт.
Политическите мотиви на тези неубедителни опити да се покаже Александър като човек, покварен от успеха, са достатъчно ясни що се отнася за древността. Много по-озадачаващи са днешните изблици на нещо, което човек би нарекъл очерняне, тъй като то далеч надминава границите на едностранната интерпретация на фактите и стига до тяхното абсолютно невярно представяне. Една разпространена наскоро книга казва за екзекуцията на Филотас само, че тя се състояла „по измислено обвинение“, макар че всички източници са единодушни относно неговото прикриване на заговора за убийството на Александър. (Каква би била позицията на един съвременен бодигард, който е информиран, че на борда на кралския самолет има бомба, но решава да не спомене за нея?) На друго място се твърди, че Хефестион бил „поначало глупав“, макар че в нито една от своите високоотговорни самостоятелни мисии, както дипломатически, така и военни, той не е претърпявал неуспех. Александър открито е обвиняван, че е замислил убийството на баща си, макар че не само липсват каквито и да било доказателства или намеци за това в източниците, но и Филип не е имал дори и един свестен алтернативен наследник, което да бъде някакъв възможен мотив. Твърди се, че „тежък алкохолизъм“ е ускорил края на Александър. Всеки терапевт може да обясни каква е работоспособността на един хроничен алкохолик и какъв е неговият шанс да преживее перфорация на дробовете, полева операция без анестезия и един преход през пустинята. След жеста на войските край смъртното легло на Александър — едно уникално събитие в историята — човек най-малкото ще бъде изненадан, ако му кажат, че малцина са го оплакали. Да има модни увлечения във възхищението или охулването е неизбежно. Но те едва ли би трябвало да се следват с цената на истината.
Все в същия дух се търсят какви ли не най-зловещи мотиви в неговата политика за претопяване на народите. Въпреки това никой не си е давал по-малко труд от него да прикрива собствената си омраза. Очевадно е, че веднъж попаднал сред персийци, Александър просто открива, че ги харесва. Разбира се, в наши дни, човек би трябвало да бъде с предразсъдъци, за да сметне това за позорно, дискредитиращо или странно.
Макар че сведенията за общото влошаване на състоянието на Александър не са последователни, много вероятно е той наистина да е прекарал някакво тежко мозъчно разстройство след смъртта на Хефестион. Няма начин да знаем дали такъв срив би могъл да се повтори пак. Тялото и природата на Александър са били нещо като самонавиващата се пружина. Напрежението от детството му е изисквало компенсация под формата на постижения и себеосъществяване. Те натрупвали все повече отговорности, подсказвайки същевременно идеи за нови, още по-големи постижения. Спиралата е била неумолимо възходяща и човек не може да бъде сигурен, че този процес е останал неизменен и без пагубни последствия в рамките на един нормален човешки живот. Може би последните думи на Калан са били повече обещание, отколкото предупреждение.