Бъри и други историци посочват връзката между замърсената вода и засиленото пиене на вино в армията. Аристобул, който е бил в двора през цялото царуване на Александър, казва, че неговият обичаен навик е бил да седи над чашата с вино и да разговаря през цялата нощ, но без да се напива. Според Плутарх, Александър ставал доста приятно възбуден към края на такава пиянска нощ — явление, което днес може да бъде наблюдавано при хора, които не прекаляват с алкохола. Нередовните периоди на пиянство, обаче, са били характерни за македонците още преди възкачването на Александър.
Слуховете, че той е бил отровен, които са много разпространени векове наред след смъртта му, не съвпадат с подробно записаната в дневниците история на последната му болест. Загубата на гласа му сочи към най-често срещаното разболяване с летален изход, чак до откриването на антибиотиците, а именно — пневмонията. Плевритът би бил също една сигурна последица, като се има предвид раната му в дробовете. Аристобул твърди, че Александър пил вино в състояние на силна треска и изпаднал в делириум. Той не споменава, че Александър го е поискал. Ако му е било дадено с умисъл, то в такъв случай, от гледна точка на морала, той наистина е бил отровен. Освен това, присъствието там на един такъв негов смъртен враг като Касандър не трябва да бъде пренебрегвано.
Курций описва подробно историята как тялото му не е започнало да се разлага, въпреки лятната горещина и дългото забавяне на балсаматорите в хаоса последвал смъртта му. Периодът, за който той говори — шест дни, разбира се, е абсурден. Но е твърде възможно дълбока кома да е измамила присъстващите доста много часове преди да настъпи клиничната смърт. Балсаматорите свършили работата си с вещина.
Гай Юлий Цезар посетил гробницата му в Александрия след триста години и се възхитил от красотата на неговите черти.
Сведенията за смъртта на Хефестион навеждат на мисълта, че той е бил болен от коремен тиф. При него, въпреки че апетитът често се възвръща доста преди пораженията в червата да са излекувани, твърдата храна причинява перфорация и бърз колапс. Дори в нашия век болни от тиф са били убивани в болниците от заблудени свои роднини, които са им внасяли тайно храна. Свареният петел с размера на съвременната порода дребни кокошки бантам е бил напълно достатъчен. Отравянето също е възможност. При описването на заговора на телохранителите следвах Ариан, с изключение на моето собствено предположение, че сред книжата на Калистен са открили писма от Аристотел. Истина е, че приятелската кореспонденция на Александър с учителя му престава внезапно от този момент.
Романтичната фигура на Роксана не е третирана в книгата с неоснователен скептицизъм. Не е необходимо да отхвърляме като възможност сватбата му с нея да е била политическа. Нейният ранг е бил нито много висок, нито много нисък, а красотата и е била известна. Но около два месеца след сватбата, телохранителите са можели да бъдат сигурни, че ще намерят Александър в леглото без нея. Освен това, ние знаем какво е направила тя веднага след смъртта му. Роксана не загубила нито миг в оплакване, а веднага изпратила едно писмо до официалната му съпруга Статира с такава скорост, че то изпреварило новината. Писмото било от името на Александър и настоявало Статира да дойде във Вавилон. Роксана я отровила веднага, щом пристигнала там.
Когато казали за смъртта на Александър на Сизигамбис — Царицата-Майка на Персия, тя се сбогувала със семейството си, затворила се без храна, и починала пет дни по-късно.
Царската Митра на Персия, чието използване от Александър предизвикало толкова много спорове, няма никаква прилика със съвременните църковни тиари или митри. Тя стояла на главата като шлем и имала големи наушници встрани и периферия отзад. Отгоре имала заострена като връх корона, която сатрапите носели сплескана — да я носи изправена имал право единствено Царят. Митрата е била заобиколена с диадема от пурпурна панделка.
При описанието на Александър под внимание за взети и събития, които нямат място в тази книга, както и такива, за които Багоас не би могъл да знае. Днес трябва да се има предвид и това, че едва век след смъртта му, една шепа философи се осмеляват да повдигнат едва-едва въпроса за моралността на войната. По времето на Александър проблемът е бил не дали, а как да се води война. Достоен за внимание е и фактът, че историците, които са настроени най-благосклонно към него — Птолемей и Аристобул — са били тези, които са го познавали лично. Те са писали след смъртта му, без никакъв друг подтик или изгода, освен да му отдадат дължимото.