След като научих всичко това, си казах на ум:
— Той може и да се преструва, за да не се притесняваме и да не бързаме. И тогава да се насочи на изток като светкавица и да ни свари неподготвени. Ако бях на мястото на Царя — рекох си, — щях да изоставя носилката, да скоча в колесниците си и да се придвижа бързо към Вавилон с цялата конница. Очаквах да чуя тръбата да засвири и да препуснат напред. Но, уви. Всичко си продължи както преди.
Когато вечерта отидох при Дарий, той играеше на дама с един от царедворците, но толкова разсеяно, че човекът доста се изпоти докато успее да загуби. А когато играта свърши. Царят поиска да изпея нещо. Спомних си старата бойна песен на войниците на баща ми, която той много харесваше. Надявах се, че тя ще повдигне духа му. Но след първите два куплета, той поиска нещо друго.
Сетих се за неговия двубой с шампиона на кадузите, който му бе донесъл слава. Опитах се да си представя как е излязъл напред въоръжен, как е метнал копието си, как е обезоръжил врага и как е отвърнал на одобрителните викове на войниците. Но тогава той е бил млад и не е имал нито дворци, нито големи хареми. Освен това, една битка е нещо твърде различно от единоборството, особено ако си начело на войската. Още повече ако ще се сражаваш срещу човек, от когото предишния път си побягнал.
Докато завършвах песента, си казах:
— Кой съм аз, че да съдя? Нима някога ще участвам сам в сражение и какво знам за тези неща? Той се отнася добре с мен и това трябва да ми е достатъчно. На мен, който никога няма да бъда истински мъж.
И така, дни наред ние следвахме царския път през равнините — нощта сменяше деня, а след нея отново идваше ден, който приличаше на предишния.
Когато ми омръзваше да слушам бъбренето на евнусите, се връщах назад към харема, за да поприказвам с момичетата. За всеки фургон отговаряше поне един достопочтен евнух. Въпреки това, ако някое от момичетата ме поканеше, бях достатъчно надежден, за да мога безпроблемно да вържа коня си отзад и да се покатеря вътре.
Но си имах обеца на ухото. Това стълпотворение от жени нямаше нищо общо с малкия харем на бившия ми господар. Някои от тях стигаха до леглото на Царя един път в месеца, други — веднъж в годината, а трети — никога. Или пък той можеше да вика някоя от тях почти всяка нощ и после никога повече да не я забележи. Така или иначе те трябваше да живеят заедно. Там имаше фракции, съюзи и кръвни вражди. Имаше и отмъщения. Само част от тях бяха заради съперничество за Царя. Повечето се дължаха на факта, че те се гледаха една друга всеки божи ден и нямаше какво друго да правят, освен да говорят. Беше много забавно да посещавам този малък свят, но от сърце се молех никога да не бъда назначен да служа в него.
Учудващо е колко бързо се разнасяха новините в колоната. Хората говореха от скука, за да разсеят еднообразното пътуване. Александър вече се беше възстановил след раняването и беше разпратил шпиони да разберат къде е Дарий. От това, което бях дочул, можех да се досетя какво озадачаваше македонския цар. Той сигурно беше предвидил всички възможности с изключение на една — че неговият враг все още пътува.
Явно обаче скоро го беше разбрал, защото следващата новина, която получихме, гласеше, че се е насочил на юг към Египет. И така, в крайна сметка пак никой не се разбърза.
Изминавахме по петнадесет мили на ден, докато стигнахме до лабиринта от канали и потоци, които насочваха Ефрат към житните поля на Вавилон. Заради наводненията през зимата мостовете бяха построени високо. На места водните оризови поля така се разпростираха, че сутрешното слънце се отразяваше в тях и ни заслепяваше. Докато един ден, когато ослепителният блясък промени ъгъла си, видях в далечината огромните черни стени на Вавилон.
Не че стените на града бяха близо. Просто височината им бе такава, че ни позволи да ги видим. Когато най-сетне прекосихме пожълтелите от втората реколта полета, които ограждаха рова, помислих, че се намираме в основата на отвесни скали. Ясно се виждаха тухлите и свързващата ги смола. И въпреки това изглеждаше невъзможно всичко това да бъде дело на човешка ръка. Разбрах, че стените на Вавилон са високи седемдесет и пет стъпки, дебели повече от тридесет и всяка една страна на квадрата, който образуват, е дълга петнадесет мили. Наоколо не се виждаше и следа от армията на Дарий. Градът разполагаше с достатъчно място цялата да се разположи вътре. Господи, та това бяха близо двадесет хиляди пехотинци и петдесет хиляди конници!