Когато си на дванадесет години, отчаянието ти трябва да е пълно и непоносимо, за да пожелаеш да се самоубиеш. Често си мислех за това. Започнах да сънувам баща си с отрязания нос, който вместо името на предателя крещеше моето. Но стените на Суза не са толкова високи, че да можеш да скочиш от тях и да се пребиеш, а нито един друг начин за самоубийство не ми се струваше достатъчно сигурен. Мислех да избягам, но пред очите ми непрекъснато бяха краката с отрязаните стъпала на робите в златарските работилници на Царя.
И така, аз продължих да ходя при клиентите, когато ми кажеха. Някои бяха по-свестни от Обарес, а други — доста по-лоши. Още усещам смразяващото чувство, което ме обземаше, когато отивах в непозната къща. Спомням си как един ме накара да направя нещо, което дори не смея да опиша. Тогава видях баща си, но вече не като лице без нос, а изправен в нощта на неговия последен рожден ден да наблюдава как войниците играят край огъня ритуалния танц със саби. И сякаш за да измия срама, ударих онзи с все сила и го нарекох така, както заслужаваше.
От страх да не развали външността ми, господарят не ме би с тежкия камшик, с който налагаше пазача — нубиец. Но и бамбуковата пръчка режеше ужасно. Раните ми още не бяха напълно зараснали, когато ме изпрати да моля за прошка и да поправя поведението си.
Всичко това продължи повече от година. Не виждах начин да се отърва, освен когато остарея. Господарката изобщо не подозираше с какво се занимавам и бях принуден да я лъжа. Винаги измислях някаква история за това какво съм правил през деня. Тя притежаваше много повече благоприличие от мъжа си и щеше да се вбеси, ако беше разбрала. Но това нямаше да ми помогне. В къщата щеше да настъпи хаос от кавги, и накрая заради спокойствието си господарят щеше да ме продаде. А само като си представях как отново ще наддават за мен, реших, че е по-добре да запазя всичко в себе си.
Всеки път, когато минавах през пазарището, си въобразявах как хората казват:
— Ей онзи там е курвата на Датис.
Все пак, за да доставя удоволствие на господарката, аз трябваше да й нося пресни новини от пазара. Говореше се, че някъде край морето при Иса13 е станала голяма битка между персийците и македонците, която Дарий загубил и избягал на кон, за да спаси живота си. Бил принуден да изостави дори колесницата и оръжието си. Е, помислих си, нали все пак е успял да се отърве. Някои от нас биха го сметнали за голям късмет.
Когато вестоносците пристигнаха с истинските новини, разбрахме, че харемът е пленен заедно с Царицата-майка, Царицата, дъщерите и престолонаследника. Съжалих ги от сърце — не беше трудно да се досетя каква ще бъде съдбата им. Сякаш чувах писъците на момичетата. Представих си принца, прободен с копия, както щеше да се случи и с мен, ако не беше алчността на капитана. Но тъй като никога не бях ги виждал, а и защото бях роб в дома на човек, когото познавах твърде добре, аз съжалявах повече себе си.
По-късно някакъв човек, който се кълнеше, че идва направо от Киликия14, разпространи мълвата, че Александър не позволил никакви гаври с Царското семейство. Настанил ги в собствена шатра, изолирани от мъже, и им предоставил собствено домакинство, което да ги обслужва. Този човек дори твърдеше, че принцът бил жив и здрав. Изобщо не повярвах на тази история. Всички знаехме, че никой не постъпва така по време на война, а камо ли някакви си варвари.
Царят прекара зимата във Вавилон. Но през пролетта там става горещо и без много помпозност той дойде в Суза, за да си отдъхне от грижите, като остави сатрапите да събират нова армия. Аз изпълнявах обичайните си задължения и не успях да видя царската процесия, а това има голямо значение за едно момче, каквото все още бях. По всичко личеше, че Александър не беше навлязъл навътре в страната, а бе имал глупостта да обсади Тир. Това беше непристъпна крепост, разположена на остров, която не можеше да бъде превзета дори след десет години. Докато Александър беше зает с обсадата, Дарий можеше да си отдъхне и да не се притеснява за нищо.
След като дворът се завърна, макар и без Царицата, аз силно се надявах, че търговията със скъпоценни камъни отново ще потръгне, и господарят ще ме освободи от моята търговия и ще ме върне в харема. По-рано намирах тази работа за досадна, но сега тя ми изглеждаше като оазис в пустиня.
Навярно си мислите, че вече се бях примирил със съдбата си. Но десет години от един предишен живот си остават десет, макар че някой би могъл да ги забрави и след три. Нима можех да забравя кой съм, когато горе — високо в планината все още се виждаха руините от моя дом?
13
Иса — древен град, разположен на брега на дн. залив Искендерун, южна Турция. Битката е станала през есента на 333 г пр.Хр. — Бел. прев.
14
Древноперсийска сатрапия на югозападния бряг на дн. Мали Азия, където е бил разположен гр. Иса — Бел. прев.