— Е, Багоас. — Усмивката му стигаше до ушите.
— Ти си голям късметлия. Отиваш на много хубава служба. — И срещу много добра цена, си казах. — Утре сутринта ще дойдат да те вземат.
Махна ми с ръка да си вървя. Аз обаче попитах:
— Каква е тази служба, господарю?
— Това ще ти каже твоят нов господар. Гледай да покажеш необходимото уважение. Ти получи тук добро обучение.
Отворих уста да кажа нещо, но се отказах. Само се втренчих в лицето му. Той пребледня и присви алчните си очи. Заповяда ми да изляза. Мисля, че ме разбра и това ми достави удоволствие.
Така, подобно на зелената маймунка, и аз се отправих в неизвестна посока. Господарката ме удави в сълзи. Почувствах се сякаш ме бяха затрупали с мокри възглавници. Разбира се, господарят ме беше продал без нейно съгласие.
— Милото ми, ти беше толкова добро и сладко момче. Знам, че все още тъгуваш за родителите си. Мога да го прочета по лицето ти. Ще се моля новият ти господар да бъде добър с теб. Та ти си още дете и си живееше тук толкова тихо и спокойно!
Поплакахме заедно, и останалите момичета на свой ред ме разцелуваха. Парфюмираните им тела бяха за мен истинско удоволствие в сравнение с нечии други. Бях тринадесетгодишен, но вече имах чувството, че зная всичко.
На другия ден дойде да ме вземе някакъв много важен евнух, който беше около четирийсетте. Беше хубав и личеше, че поддържа фигурата си. Държеше се толкова любезно с мен, че се осмелих да го попитам за името на новия ми господар. Но той се усмихна дискретно:
— Първо трябва да те направим подходящ за неговото домакинство. Не бъди нетърпелив, момко. Ние ще се погрижим за всичко.
Усетих, че крие нещо, но едва ли го правеше от лошо чувство. Прекосихме пазара и тръгнахме към тихите улици, където се намират богатите къщи. През цялото време се измъчвах от мисълта да не би вкусовете на новия ми господар да се окажат твърде особени.
Къщата не се различаваше от съседните. От улицата я отделяше висока стена и имаше огромна, обкована с бронз врата. Във външния двор растяха високи дървета, чиито върхове едва се забелязваха отвън. Всичко изглеждаше старо и достолепно. Евнухът ме заведе в една малка стая, само с едно легло, разположена в крилото на прислугата. В продължение на три години бях спал заедно с главния евнух и неговото звучно хъркане. Виж ти, рекох си, началото е добро. На леглото бяха оставени кат нови дрехи. На вид изглеждаха по-обикновени от моите. Но когато ги облякох, усетих качеството им. Евнухът вдигна с два пръста старите ми дрехи и ги погледна гнусливо.
— Пфу, натруфени и просташки. Няма какво да ги правим тук. Но някое бедно дете навън сигурно ще бъде щастливо с тях.
Предположих, че сега ще ме представят на господаря. Оказа се обаче че все още не ме считаха за достоен да видя лицето му. И още същия ден започна обучението ми.
Къщата беше стара и прохладна. На втория етаж имаше много стаи, разположени съвсем безразборно и гледащи към вътрешния двор. Някои бяха празни, а в други имаше по някой стар диван с раздърпани възглавници или архаичен скрин. Всичко изглеждаше така, сякаш не беше ползвано от години. Минахме през този лабиринт и стигнахме до стая с доста хубави мебели, която приличаше по-скоро на склад, отколкото на място за живеене. В единия и край имаше маса и стол с изящна резба. До тях стоеше огромен шкаф, пълен с различни съдове от емайлирана мед. Ни в клин, ни в ръкав в другия край на стаята беше разположено внушително легло с фино бродиран балдахин. А до него — дори нощна масичка и табуретка за поставяне на дрехите. Много странно обзавеждане, казах си. И всичко беше изрядно излъскано и почистено, независимо от това, че по нищо не личеше някога да е било ползвано. Отвън проядените прозорци бяха обрасли с пълзящи растения и светлината се процеждаше толкова зелена, сякаш се отразяваше в зарибено езерце.
Оказа се, че всичко е направено с определена цел. Тук щяха да ме обучават.
Евнухът, който играеше ролята на новия ми господар, седна в резбования стол. Започна да ме учи как да сервирам едно или друго ядене, да наливам вино, да оставям чашата на масата и как да я подавам на господаря. Държеше се толкова надуто, сякаш беше от голямото добрутро. Въпреки това, никога не ме удари или наруга, и аз не изпитвах лоши чувства към него. Усещах, че страхопочитанието, което ми внушава, също е част от моето обучение. Инстинктът ми подсказваше, че положението ми коренно се е изменило и страхът все повече ме обсебваше.
Донесоха ми обяд, въпреки че очаквах да ям с прислугата. Всъщност, откакто влязох в тази къща, не бях виждал никой друг освен евнуха. Цялата работа започна да ми изглежда твърде необичайна и обезпокоителна. Ужасявах се при мисълта, че могат да ме накарат да спя в това огромно легло — бях сигурен, че през нощта в стаята се разхождат духове. Но след вечеря спах в моята малка килия. Дори тоалетната, в която ходех, изглеждаше занемарена и беше пълна с паяци, сякаш човешки крак не беше стъпвал там от години.